Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2011 13:40 - Фундаментализмът на Шопенхауер - I ч.
Автор: jmethodius Категория: Други   
Прочетен: 620 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.06.2011 13:42


Материализмът на Шопенхауер

Емпиричната реалност е трансцендираната собствена материалност

1. Увод. Учените принадлежели към един грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И факлите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели - понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората - ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката - тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител… Провалих се в начинанието си - и дори не съумях да го формулирам: бях петимен да инициирам дискусия по един гръбначен преход, Кант - Шопенхауер - Ницше - Камю... У мен е несъмнено как някои феномени ме вбесяват, а други възторгват; и как трети ме угнетяват. Философията – от вкл. Аристотел до вкл. Кант – е коментар към Платон (бележки под линия, казва Уайтхед); и едва при Шопенхауер назрява нещо ново... Исках да създам себе си в някаква асоциална посока. И не ми остана сега друго, освен да наблюдавам остаряването си и да треперя за здравното и материалното си благополучие... Е, започвам от изумителния с инсайта си философ - Шопенхауер; който пък (и вкл. и вегетативното, анималистичното и хуманоидното ниво) започва с (вж. докторската му дисертация: ном. 1 - 25) материята. Философското езиково художество (чийто велик майстор е и самият Шопенхауер) е подходящо при непосредствения резултат на Шопенхауеровата философия, а именно при афоризмите на житейската мъдрост; но при разработване самата Шопенхауерова философия най-адекватен би (поне при фундаменталните положения) бил някакъв резултантно-ретроспективен феноменологичен език (събран във фразата "битието в хоризонта на времето"). Ш. обаче е държал на естествената философска реч, употребявайки съотв. термините "външно сетиво" и "вътрешно сетиво". (Разделението по-долу "гносеология/ онтология/ естетика/ етика" проведох по повод своеобразно групиралите се съждения.)

2. Гносеология. Нека по човешки се разберем. Ечи глас: субективността, бидейки насъщната отсамност, не е критериална – доверителна е и възниква тъкмо във възприсъстване на вътрешна увереност. И не че неща сами по себе си (т. е. същности) са отворени към субективността, а биване във форма на взаимодействащи си променливости. И не че съм променливост във взаимодействие – та аз съм екзистенциален вихър, в който в себерефлективно избистряне (субект) към неща (обекти) се утаява субективност, да, аз съм интензитетна интенционална активация, разбирането, да, аз съм човек. И мен също е човешкото. Разбирането овъзможностява критикуване; човешкото от-глежда в социум своето. Екзистенциалисткият реконструиращ познанието волутивен почин почива на това, щото изначално - т. е. в контекста на самия този избистрящ се волутивен почин - рефлексията рефлектира не и себе си (и спрямо Конструкта), а екзистенциална мъглявина… Рефлексия: и бива сега най-напред казвано рекурсивно, щото в импрегнирано с екзистенциално-времеви контекст (актуалност) спомняне, чиято конотация е бъдността, илюминацията се разтяга и вдълбочава... Илюминиращ екзистенциален интензитет: ечи глас, че субективността е една насъщна отсамност, при която там е нищо; а пределното избистряне, трансценденталната аперцепция (небето "субект") се състои невям в понятността, т. е. в това, че емпирична перцепция е предвид. И ето че материалността е "същностното представяне" - да, материята е "същността на емпирията"! Та формирайки емпиричната (и сама по себе си - идеална, а по съдържание - материална) реалност (действителността, времепространствена синтеза), разбирането съставлява интенция и изразява т. нар. свободна към познание воля, едно спонтанно усилие за трансцендиране, което усилие не се проявява при сънуването и опосредства непосредственото (сиреч сетивно-интуитивното темпорално) представяне (реалната, зачатъчната обективност) и по този начин надмогва безинтенциалното формотворчество, въображението (будното сънуване). Ала отвъд представеността не би могло да се окаже друго освен субективност; а обективност изстъпва тъкмо или в изострена в интуиция, или после в снета във въображение (сънуване), или най-подир - в абстрахирана в интенция субективност: там е материята. Материалните обекти са онтологически безсмислени - бидейки представи, материални представи. Материята е не-понятна: тя е резултатът от автоизразяващата се дефиниционно екзистенция. (Спекулативният подход, т. нар. нововремска диалектика, шарлатански полага изот понятността "материята".) И остана да бъде казано, дето интенцията, понеже е акт, е рефлективна (къмто спонтанността на усилието) и отграничава настояще; а рефлексията, понеже е актуална, е интенционална (къмто спомняното). Но бъде ли забравено, че настоящето е все-таки спомен, философстването упада в спекулация (и дотолкова философстването е съдба, философската рефлексия - провидение, а философският език - откровение: философстването е историческо съзнаване, философията е съзнанието на историята, и иде реч за житейска херменевтика).

3. Онтология. Т. нар. космологическо доказателство (че има Бог) е неоснователно - първопричина е невъзможна. Причинността е отнасящият се към времеверигите от промени на материалните състояния (действителността) принцип на достатъчното основание: материална промяна е ситуативно предопределена от една непосредствено предхождаща я (и аналитично делима на компоненти) материална промяна и чрез исконна (т. е. метафизически представима) сила (сили) е предизвиквана от нея (ето т. нар. закон на природата). И на кое основание някоя материална промяна би била "абсолютно първа": че какво, освен материална промяна, би било нейна причина (или - при, съотв., вегетативното, анималистичното и хуманоидното ниво - дразнение, мотив, решение)?! Материалните промени са подчинени на причинностния разсъдък: материята e претърпяващото промени и е резултатът от автоизразяващата се дефиниционно екзистенция. Но и пък се казва, че чрез силата (пределната яснота) на разбирането тя, материалната изява, в екзистенциално-времеви контекст причинява сетивното интуитивно представяне (т. е. причинността е и необходима in general форма на самото материално възприятие). (Изключение представлява собственото тяло: емпирична реалия, но и реален обект, връзката му със сетивната интуиция е и причинностна, и непосредствена - т. е. сетивната интуиция е нищо друго освен собствена материалност.) И ето че чрез материално-причинностната темпоралност (но и в интуитивно изостряне) сетивно-интуитивната темпоралност се оказва инкарнация на екзистенциалната темпоралност (т. е. на актуалността). И се казва, че посредством свой органон, а именно интелекта (и собствената телесност), воля си, в самоподлъгване, конструира представа (и си обостря чувственост) относно (за) своите въжделения (като на вегетативно ниво познавателната активност би била смътна, а на неорганично ниво би присъствало едно пряко волутивно постъпление). Магика. Статутът на материята (т. е. на средоточието на причинността) е едновременно трансцендентен и трансцендентален (а на собствената материалност - иманентен) - силите на природата са с трансцендентен произход, силата на разбирането е с трансцендентален. Това е мистика - материята е прозрение (и възбуждение) къмто (във) воля. Та в магико-мистичния кръг се състои познавателният екзистенциален perpetuum mobile, който през удивление (и страст) еманира философска рефлексия (чието забвение е понятийната спекулация). Светът като магика и мистика. Емпиричната реалност е трансцендираната собствена материалност. И показателен относно шопенхауерианското говорене е следният цитат (“За четворния корен...”, ном. 21, втори абз., мой превод през англ.): "Фактически, въпреки че обектите изпълват в три измерения пространството, те въздействат върху окото в две; понеже природата на този орган е такава, че нашето зрително усещане е планиметрично, нежели стереометрично. И всичко, което в зрителното ни възприятие е стереометрично, е добавено от разсъдъка, на чието разположение в случая са единствено данни за посоката на въздействие, границите на въздействието и степените на светлина и тъмнина: които данни пряко указват на свои причини и ни позволяват да различим дали имаме пред себе си диск или топка." Ето около това емпирично съждение се разпростира цялата Шопенхауерова философия. И как ли от логико-позитивистична позиция е разбираемо то: което се състои от две взаимно противоречиви, ясни, достоверни и изрично изказани части (изречения)? В спекулативен (аналитичен) план би могло просто да бъде казано: произходът на чистото усещане е трансцендентен, произходът на чистото възприятие - трансцендентален. Материалният обект е синтеза от чисто усещане (съдържание) и чисто възприятие (форма) и дотолкова произходът му е ведно трансцендентен и трансцендентален. "Чистото усещане е сляпо, чистото възприятие - празно", бихме спекулативно казали в стилистиката на Кант. Но Кант (в "Критика на чистия разум") казва друго: а именно, че без (емпиричните) нагледи понятията на разсъдъка са празни, а самите (емпирични) нагледи са слепи без разсъдъчните понятия. Т. е. според Кант произходът на емпиричната реалност (материалните обекти) е в цялост трансцендентен, а трансцендентален е произходът на разсъдъчната рефлексия върху емпиричната реалност. Ала Шопенехуер обръща внимание, че разсъдъкът полага емпирията пряко, докато разсъдъчната трансцендентална рефлексия (аперцепция, понятност) не върши друго, освен да съотнася емпирията с настоящето (сиреч: в абсолютистка субектна координация). И ето че неекзистенциалната философия проблематизира субекта не повече от отбелязване необходимата при всеобщопознавателната координация отправност, гл. точка, неглижирайки насъщната отсамност, автентиката. (Под "неекзистенциална философия" разбирам парадокса на Ръсел, хипостаза на т. нар. аналитична философия. Докато спекулацията и феноменологията претендират, че емпиричната реалност я излъчва чиста идеалност. Въпреки че феноменологията - в отлика спрямо спекулацията - подхожда откровено.) Та Шопенхауер е чудодеец във философията. И внушава, че ако философската рефлексия беше автономна (Бога в иманенция), то не би се случвало същата да санкционира илюзии и упреква бесове и щеше да се занимава само с грешките си по пътя към истината; и че, предвид насипността на сетивния материал, конструктивността на материалния резултат и наситеното със страдание екзистиране, трансцендентният (ако го имаше) свят и трансцендентната (ако я имаше) природа на интелекта (и, респ., на абстрахиралия се интелект, разума) не би следвало да са в съгласие (Бога в трансценденция) и би следвало, щото всички възможни пътища към истината да са по необходимост грешни.

4. Естетика. Но, апропо, Той, живият Бог, би бил предмет на (неизместена от обществената заблуда, идеала) обществена вяра, не на доказателство - та обществена вяра = общенско чудовидство: но от самото начало вече (т. е. в обществена перспектива) няма за чудесност обществено "място", скепсис или поругаващо Бога суеверие са запълнили малкото "празни места", непоруганият Бог е поначало вече безостатъчно подложен на комуникиране, доказване, обосноваване, извеждане, спекулиране, "наука", понятизиране, морализиране, аналитично четене, нежели на споделяне, непоруганият Бог е поначало вече a priori мъртъв, усъмняващ, личен, т. е. социално (а едва отсетне - в онто-познавателен смисъл) трансцендентен, и е едно голословно и хортувало в живец някога (но вече от самото начало никога) твърдение ("Аз съм Този, Който съм"). Онези библейски събития, които са "божествени par excellence" - а именно Сътворението, вселенията на Светия дух, съживяванията, възнесенията, Непорочното зачатие, Възкресението и пр., - са не повече от библейски митове. Житейската херменевтика казва: "Ние не вярваме в Бога." И казва: "Богът е едно трансцендентно (вж. Кант) понятие." И ето какво пише Шопенхауер срещу онтологическото доказателство (че има Бог): “Във всяко понятие се съдържат по подразбиране неговите (на понятието) същностни определения - те са изрично изводими изот него (понятието) къмто прости аналитични съждения, в чийто комплициран сбор да е конструирана дефиницията му (на понятието).” (“За четворния корен...”, ном. 8, втори абз., моя преводна интерпр. през англ.) Срв. и с тезата на Витгенщайновия логико-философски трактат (възлов за т. нар. аналитична философия), както и с обрата у късния Витгенщайн (езиковите игри). Но в този си вид принципът на достатъчното основание се отнася към друг клас представи (не към материалните).

5. Етика. Нима неистовият порив (т. нар. "свободна воля") на екзистенцията към отвъдно упование (т. нар. "морален закон") не се основава на разходването, отслабване (което поражда т. нар. чувство за вина, непоносимост към живота), т. е. - поначало вече на старческа немощ и същевременно - на насищане творческия хоризонт! Ала би ли могло при така създалото се положение екзистенцията да започне да акумулира мощ, метаморфозирайки (и подмладявайки се) към могъщество? Но щом въпросът изстъпва, би могло! И дори предвид, че екзистенциалното могъщество е за иудаизма мит: а иудаизмът понастоящем "господства" идеологически с изначално болното си и представящо се за здраво екзистиране. И контрирам протестантската етика с цитат: "Ние изобщо няма да разберем хищното животно и хищния човек (например Чезаре Борджия), няма да разберем и природата, докато търсим в основата на тези най-здрави от всички тропически чудовища и растения нещо "болнаво" или вроден в тях "ад": както досега са правили почти всички моралисти. Изглежда, че моралистите изпитват някаква омраза към джунглата и тропиците? И че на всяка цена искат да дискредитират "тропическия човек" било като болест или изроденост на човека, било като присъщ на него ад и самоизтезание? В полза на "умерените пояси"? В полза на умерените хора? На "моралните"? На посредствените? Това е към главата "Моралът като боязън" (Ницше, "Отвъд доброто и злото", 197, превод от немски: Ренета Килева-Стаменова.) В лоното на живота законът е воля, а моралът - беззаконие (съчувствие). Пък в саркофага на живота беззаконието е воля, а моралът - закон. Своевременният несвоевременник Ницше, в "Залезът на боговете" (афоризъм 36), с прикриваща отчаянието дяволитост пише: "Дали ние, безнравствените, вредим на добродетелта? Толкова малко, колкото анархистите са навредили на князете. Князът застава твърдо на трона си едва когато някой е стрелял по него. Морал - трябва да стреляме срещу морала." (Превод от немски: Георги Кайтазов.) Оздравяваща, екзистенцията - в своето философско съзряване - се възправя пред лицето на личността и припознава отчуждението, отхвърляйки т. нар. "личностен живот с Бога"; след което се извръща към социума и отронва: "Da capo".

6. Homo Socialis. Фундаменталното у човек не може без социум - та основният социализиращ човека фактор е грижата. Лъвицата не се грижи за малките си, а инстинктивно ги обслужва. Човекът не е (на 100%) социален - социална (на 100%) е пчелата. Грижата опосредства човешката социализация, т. е. човек се социализира в решаване, надмогване или понасяне на свои конкретни належащи грижи (вкл. и грижата по благополучието на ближния, както и грижата по благополучието на собственото его). И ето че тук не иде реч за социализационните маргинали - творците, пройдохите, доброволните отшелници, късметлиите и лудите - те "нямат грижа". Но оставаш ли въобще и изцяло в необходимостта на грижата (и - съотв. - удоволственото "разпускане"), то си не повече от социално оскотял човек... Целейки да надрасне изобщо грижовността си, човек в социален аспект бива или философичен (трансцендирайки я), или властнически амбициозен ("надвивайки си над нея"), а в асоциален - "вярващ" (т. нар. грижа по спасение на душата). Обаче най-разпространени в днешното ни, консуматорското ни време (и типични в него) са хората, които в осигуряваната им от науката и техниката надбавка "свобода" (т. е. скука) си създават грижи (т. е. на човешката слабост най-сетне и се удаде да произведе перверзията, щото по съществото си човешкият социум да е тъкмо свобода).

7. Приятелство във време на фундаментална грижа. "Бяхме божеци ний, все юдеи... Богът мъртъв е - аз трябваше да знам, че съществува! Заслепихме се и не повярвахме в тоз" словен нам бог наш насъщен и в пръстта в наличие смълчана, а в просъществуване на цар и царство божие и, сиреч - в мой божествен разум и една приготвена за вбожествили се слепци земя..." (Ето моя имитация на цитат.) Богът би бил жив, ако би бил отнапред намерен... Та смъртта на бога е боготърсаческата   орис - която още Шопенхауер (по създалата се при Кант предпоставка) бе оповестил и която иде да рече възможност за радикално и перспективистко преоценяване, сиреч: че разумът, човешкото око, няма как да е някакъв - във висшия си статут - всеобщ изотвъден ценностен (категоричен) императив (ценностен инкубатор, логос, важене) и че при така стеклата се наша претенция бе обречен на сегрегация, щото вече да съставлява нищо повече от човешкия проникновен интелект, върховата човешка способност (органон, инструмент). Пък (респ.) социумът при това положение не би могло веч" да бъде най-сериозната игра, в която човек исконно (и неотчуждено) да участва, а е реализационната среда на грижата: сиреч е неизбежна участ, от която в екзистенциалната си автентика аз (бидейки човек) се ползвам (захранвам) основно и от която същевременно се и пазя; и на която плащам дан от обладаваната от желанията свобода. И ето го т. нар. "обществен договор" (гражданско общество) - нищо повече от една адекватна юридическа (и съотв.: етическа) метафора относно лишената понастоящем от основание ("бог") аксиологична човешка участ. И тъкмо приятелството е единствената нефилософия, която в днешното ни задръстено от социална шлака битие надмогва над "грижовното" ни (конформистко) време и всъщностява ценности. Приятел в нужда се познава - към безгрижие и вечно пладне, и към "бял ден" и без ум забрава.

8. Епохалното прозрение на един бивш кардинал. Собствено, смисълът в днешно време би бил радостта от скуката: и е нещо, което философстващият не притежава, но неистово търси... Някога е имало смисъл да действаш безсмислено - и най-вече при пълководците: в чието лице войната е придавала смисъл на всяка следваща подлежаща на завоюване педя живот. "Родих се готов за живота, та собствената ми смърт не влизаше в сметката – и ето че сега следва да умра неподготвен”, казва разболелият се от малария Чезаре Борджия на Макиавели през 1503-та... Като в последна сметка оздравява - изумително бързо и изумително    късно - и залага всичко все-таки на Врага, сиреч на Джулиано делла Ровере, Микеланджеловия патрон, да, но и предлутерански папа - който против каквато и да било естет-политическа логика, но пък с безупречна душевна логика го изиграва, него, Валентино, играча над играчите! Че, да, Юлий II е политик вече от модерен тип: не е забравил обидата... Домодерният модерен свят обаче не знае как да умре: 31-годишният Чезаре се "самоубива в битка", използвайки един повод при обсадата на Виана, на 12-ти март 1507-ма; без кауза, без идеал, без произход; и без страх; без отчаяние; без героизъм... И дори в смъртта си той венцехвалеше живота! "Що е добро? - Да бъдеш храбър е добро!", ще напише след повече от 350 г. Ницше, безумният носталгик, борджианският херменевт... Модерният ресентиментален свят се роди готов за умиране - и ето че следва да живее неподготвен: с мащабни ялови авантюри (тоталитарните режими), стачно дръзновение и извечни консервативни правила.

9. За толерантността. Тромпет надух и ме презряхте - изходил бях се в пустошта... Отколешен, изтърколих тегобата на житието напосред макови поля, гълчава сбрал за зли гърла и зли мухи. И ливнаха се - зли - устите да хилят се на вси страни и да гълголят ядовити, устроиха си пир - с мухите. И плюха се. Вестих се в прилив - нищожна лодчица съм, тъй оставен на вълните. И няма как да й друго, че освен, нали, обезгазен, аз по масур-пролука издъно да увличам пясък и себе си след себе си да всмуквам по смерча към небесния лазур. Упорството ми бродеше - през нефтени блата, сълзите ми ръмяха, киселинни вади стичаха се в дирите ми, огнени цветя, кълнящи от взриватели, о, в телени огради вплитаха снага. И всяка моя стъпка бе окоп, а погледът ми - амбразура. В сърцето ми, приятели, сте гроб до гроб, а вий, жени, сте ми през... Светът е нужник... Сещам се за една циганска легенда на Максим Горький (третата част на разказа "Старуха Изергиль") - за Данко и неговото сърце. Възхитително!... У Данко идеалът сублимира в своята съвършена хуманна чистота, отвъд която - но все-таки в границите на човешкото - сияе единствено полетът на Икар... Та от Икаровата перспектива Чезаре Борджия е едно безкрайно далечно падение, назадничавост, но практически е едно - с оглед на бъдещето - загробване трупа на пребилия се Икар. И едва от тази възможно най-низка човешка перспектива се отваря - но само за едно безмерно земно дръзновение: отваря се хоризонт към свръхчовешкото. И ето кое Киркегор (предшествайки Ницше) нарича "двойно движение на безкрайността"... Смисълът на справедливата (нежели толерастовата) толерантност не е в утвърждаване личността (отговорността) за самоцел, а в изстрадване по осигуряване рамкова гаранция за социално безгрижие на човека. Доколкото едва в условията на социално безгрижие човекът може да бъде пълноцено човек, т. е. да ползва изцяло по предназначено назначение социалния инструментариум по обслужване предсоциалните си грижи, след което в пълнота да се осъществява в чистата си социална функция, а именно приятелството; и най-сетне - да отдава безостатъчно себе си на постсоциалната си грижа: която е творчеството. И ето как на едно висше ниво на нетолерантност творчеството снема толерантността; и ето как човек, ставайки личност, полага себе си в нещо, което трябва да бъде превъзмогнато: понятието хуманизъм означава идиосинкразията, с която човек реагира на божието отсъствие.

10. Заключение. Това е едва началото.

11. Пролегомени. У Шопенхауер Лайбниц е вече бита карта (доколкото не Лайбниц, а тъкмо Дейвид Хюм е реалният вдъхновител на Кант, нежели интелектуалният). А у Камю - през Ницше - визирам най-вече "Митът за Сизиф"... Рядко в обществото се обръща систематически внимание към политологията на Ницше, въпреки че повечето булевардни опити да бъде разбран са тъкмо политологически - та Ницшевата естетика е трудна за асимилиране (изисква романтическа артистична нагласа); ала най-трудна е етиката му, тя е синтеза между политологията и естетиката... Политологическият систематичен подход към Ницше би надраснал лаишките (и "на парче") политикански спорове "за" и "против", в които изпадат дори именити философи от 20-ти и 21-ви век (вж. публикувания диспут, в който и Рорти участва) - но е едностранчив. Ницше по същество не е социален философ-утопист - бил е такъв в началото (вагнерианското увлечение по възраждане античната култура през Германия) и в края (налудните писма срещу Райха) на творческата си дейност. Че Ницше е етик в конкретен облик: един политологически естет! Ницшевият автентичен възглед не допуска каквото и да било външно принаждане на етика: самата Ницшева философия се състои в изграждане на етика, политическата естетика, обръщане взор към свръхчовековите прототипи, олицетворяващи великолепието на индивидуалистичния аморализъм. Ницшевата политологическа естетика Камю спряга реалистически в образа на съвременния Сизиф (антисоциалния инат). А Николай Турлаков (в работата си "Абсурд и автентичност") провежда превъзходен тълкувателен анализ на Кламанс (от "Падането"). Та във връзка с това допускам, щото по невроните на споменатия гръбнак да протича и импулсът на кламансизма. И смятам, че е важно да се отбележи, дето изобличеното от Камю чрез литературния герой Кламанс падение не е в етически аспект, а тъкмо в екзистенциален, т. е. ако беше ренесансов принц, политическо ренесансово парвеню, а не и цивилизационен адвокат, Кламанс би представлявал постъпление към свръхчовека. И ето че спасението (уталожването) на цивилизационната свръхсоциална амбиция отвежда при самовъзпроизвеждащия се антисоциален инат (оздравяваща, екзистенцията - в своето философско съзряване - се възправя пред лицето на личността и припознава отчуждението, отхвърляйки т. нар. "личностен живот с Бога"; след което се извръща към социума и отронва: "Da capo"). Тъкмо със своето "скрито" ницшеанство Камю не се (по аналитична употреба) "числи към редовите френски екзистенциалисти", камо ли пък към маоизма на самопровъзгласилия се за тип ("екзистенциалист") Сартр, който в прощалното си и открито писмо от прословутия разрив уличава Камю не в друго, а в антисоциална в буржоазни условия идеология, т. е. именно в "скрито" ницшеанство (омразните на Сартр "отвъдни Ницшеви светове", сиреч ницшеанската свръхчовекова патетика). И трябва ли (или: следва ли) да изпитвам вина и да се давя в резигнация, щом не успявам да общувам?

Концептуализмът на Шопенхауер

12. Преход. Шопенхауеровият материализъм е основната Шопенхауерова концепция; но, базиран на нея, в какво се собствено състои Шопенхауеровият концептуализъм? ("За четворния корен...", ном. 26 - 34.)

13. Парадоксът на Ръсел. Ръсел - доколкото тъкмо материалните (в отлика спрямо логическите) отношения не са междутъждествени - изобличава (посредством напр. следната въпросително-хипотетична илюстрация: "ако бръснещото е единствено и трябва да бъде избръснато, кое ще го стори?") ... изобличава една фундаментална логическа грешка (постановка), която обаче свидетелства, че невям понятността е в края на краищата с материален произход... Кант оставя в наследство положението, че разсъдъчната (т. е. нежели екзистенциалната) трансцендентална (т. е. нежели емпирията) рефлексия, бидейки и една логическа отправност, не съставлява тъй или иначе тъждество; и ето доколко онези, философичните спекуланти (привързани към Кант логици: техен пионер е Фихте), са петимни да продемонстрират като "междутъждествено и противоречиво взаимо-отношение" (що за шарлатания!) рефлексията, пласирайки т. нар. "диалектическа логика" (понятийно имитирана причинност): "състоящ се от аз и не-аз аз", "състояща се от теза и антитеза синтеза" (Хегеловото принципиално обобщение); докато т. нар. (и недолюбващи Кант и "континенталната философия") аналитични "философи" безогледно неглижират логическия субект до "гледна точка".

14. Херменевтика и диалектика. Иде реч за житейска херменевтика, нежели за понятийна диалектика... Херменевтика = интерпретиране. А диалектика = "интерсубективиране" (шарлатания, изместваща съчувствието).

15. Настоящето. Т. нар. разум, абсолютисткият настоящ субект, разсъдъчната трансцендентална рефлексия (аперцепция), самозабравеният по силата на пресилена спонтанна актуалност (интенционална индивидуация) ум, себеотвлеченият спрямо екзистенциалната темпоралност интелект - би анализирал материалността, абстрахирайки от нея синтетично "общности", тъждества, т. нар. понятия, т. е. качества и връзки: материалността да сублимира в понятност. И ето че собствената материалност (сетивната интуиция) ще сублимира в собствена понятност (мислене, "логическа интуиция"), а емпиричната реалност (причинността) - в рефлективна абстрактно реалност (логика). Като освен това (и затова) тя, рефлективната абстрактно реалност (логиката: понятна по съдържание, но сама по себе си схематична), ще се "яви" трансцендираната (от разума) собствена понятност (мисленето). (Логика = о-раз-умено мислене; "науката не-мисли".) И по аналогия с положението, щото емпиричната реалност (причинността) е трансцендираната (от разсъдъка) собствена материалност (сетивната интуиция). (Т. е. че причинността е о-раз-съдената сетивна интуиция.) Шопенхауер нито се самозабравя в себе си и нито в концептуализма самозабравя себе си.

16. Словото. Словото е резултатът от дефиниционно автоизразяващия се (коагулиращия) екзистенциален глас. Рефлективната абстрактно реалност (логиката) е словесна. Индивидуалностното (или безоснователното групно) назоваване е асоциативно, но не и логически (т. е. абстрактно-общностно) асоциативно и не съставлява слово. Разумът е тук и е категоричен систематизатор: най-общите понятия са и най-празните (т. е. най-неопределените и безсъдържателните) - апофатическото рационалистическо богословие е логически самоснемащо се, т. е. нямо. И ето че "божие слово" не може да бъде интерпретирано рационал-апофатически... Но също се и казва, че тъкмо чрез силата на разума "езикът ме говори" в собствената понятност. А и че от позиция на разума всяка емпирична или въобразена представа би могла да е словесен знак ("всичко е език", Х.-Г. Гадамер).

17. На практика: разумът като способност за съждение. Спекулацията е безплодна. Понятизирането е и упражняване на власт върху емпирията, отсъждане и дотолкова отваря хоризонт за съзидание.

18. На теория: разумът като достатъчно основание за истинност. Проявявайки своята категоричност (силогичност), разумът иде да рече дали в собственопонятийна референция конкретното съждение е адекватно, т. е. дали е формално истинно: съгласно принципите на тъждеството, непротиворечието и изключеното трето.

19. Intermezzo. В екзистенциален контекст се самопознава воля - посредством представата. И ето че с това става ясно, дето Шопенхауеровото "Wille zum Leben" ("воля за живот") и Ницшевото уточнение "Wille zur Macht" ("воля към мощ") са не повече от обговарящи ставането естествени изкази и не указват някаква житейска - както смята Хайдегер - метафизика. Бих (ако не беше толкова обемист) привел (и приканвам сега читателя да го прочете) следващия Гьотевия куплет абзац от ном. 34 ("But do these gentlemen know what time of day it is?" ...). "Богът е мъртъв". (Кант - с т. нар. коперникански обрат - подкопава философската сигурност. Та в приемственост се ражда Шопенхауеровият фундаментализъм... Фитнес за ума - ето го най-безсмисленото възможно занимание - чието висше ръководство е "Науката логика" на Хегел! Фитнес за тялото - ето го великото и обезсмислено от мъртвия бог завещание на здравата част на Античността! Талес е казвал, а сетне на латински Ювенал е записал: "здрав дух в здраво тяло"; но ние днес сме принудени да заявим: "зъл дух в здраво тяло"!) В есето си (в превод на англ.) "Religion - A Dialogue" Шопенхауер пише: "religions are like glow-worms; they shine only when it is dark (религиите са като светулките - светят, доколкото е тъмно)". А днес ни слепи пътеводното слънце на просветата... Образцово въплъщение на самия този метаморфичен, инфлекционен момент към насищане в "тренда" е Хилендарският монах. Ta едно време богът е бил отвъд свещта, сиреч "някъде тук"; а понастоящем той е отвъд реликтовото лъчение, сиреч "някъде там". (Амбивалентност религия - наука.)

Аперцепционизмът на Шопенхауер

20. Аперцепция и трансцендентална аперцепция. Формалността на разбирането е трансцендиралата се собствена разсъдъчност. (Формалността е о-раз-съдилото се разбиране.) И ето че при причинността съдържанието е материалността и дотолкова противостои (аналитически) на идеалността (своята форма), а при логиката съдържанието е понятността и дотолкова противостои (аналитически) на схематичността (своята форма); ала формалността противостои (аналитически) на съдържателността и няма съдържание. Трансценденталната аперцепция е изразяващата познавателна воля (т. е. настоящо рефлективната), интенционалната (т. е. съставляващата), актуалната (т. е. понятийно състоящата се) аперцепция. Чистата аперцепция (аперцепцията) е "неволно" себерефлективна и се случва по повод на емпирията. Но волята към действие, и напр. към занимания с геометрия, е шопенхауериански тълкуваема нито в Шопенхауеровия материализъм, нито в Шопенхауеровия концептуализъм и нито в Шопенхауеровия аперцепционизъм. А, от друга страна, и волята към действие, и причинността, и логиката, и аперцепцията са заявки на необходимостта... (Аперцепцията подлежи на концептуализация - също както емпирията.)

21. Разсъдъчната категоричност. Аперцепцията формализира собствената разсъдъчност, определяйки формална времепространствена (т. е. сукцесивно-позиционна, аритметично-геометрична) съпоставеност. (Доставям относно чисто аритметичното достатъчно основание едно илюстративно съждение: "има само едно осем на брой - предшества го седем на брой и го следшества девет на брой".)

22. Платон. С фразата "конкретни в собствен смисъл понятия", каквито са и математическите аксиоми, платоническите „идеи” биват изтълкувани в общия Шопенхауеров фундаментализъм.  

Субективизмът на Шопенхауер

23. Екзистенция и реален субект. Ставане и действие. Ето го (в екзистенциално рефлективен контекст) начина, по който субектът бива реално опознаван: "нещо" (т. нар. реален обект) "обживява" реалната, непосредствената, зачатъчната, сетивно-интуитивно темпоралната, даващата се на собствената материалност, "вътрешното сетиво", обективност (вкл. желания и чувства); реалният субект е трансцендираният спонтанно (свободно) волево към действеност реален обект, т. е. към т. нар. "свободна воля", т. е. към осъдена към действие воля. Ала предпознавателно той, реалният субект, се оказва хипостаза на екзистенцията. (Наименованието "свободна воля" е ирония на съдбата - т. нар. "свободна воля", бидейки еманация на волята, действа по необходимост; но на фундаментално ниво волята свободно става необходимост.)

24. Непосредственото познание. Непосредствено, но познание; познание, но непосредствено. Та непосредственото познание се заключава в съждението, щото реалният субект е воля (органон за непосредствено волеене, т. е. подстъп към действане). (Познаващото не е, а екзистира - овъзможностявайки "е"-то. И се завръщаме към фразата "битието в хоризонта на времето".) "Аз познавам" е априорно аналитично съждение; "аз искам" е апостериорно синтетично съждение.

25. Действената необходимост. Реалната, сетивно-интуитивно темпоралната обективност непосредствено определя сбъдналия се вече волутивен сюблим, искането (т. е. тя е специфичното негово достатъчно основание). В какъв смисъл Сизиф (по Камю) е господар на самия себе си? Желанието е свобода, искането е робство (страдание): моралът все-таки не е достатъчно основание за искане - бидейки, напротив, възпиращо (и дори обръщащо: в инат) искането едно непосредствено обстоятелство, едно (себе-) съчувствие в отуждение... И заключаваме, че искането е плод на действената необходимост, а самото действие зависи и от причинността; и нека си припомним, че решението спада към причините, нежели към действената необходимост (т. е. решението - с все и изведеното обмисляне, а то е концептуалният на решението дериват - е отчуждена действена необходимост: доколкото само човек може да действа).

26. Ангажиментът. По "линията" на екзистенциалното хипостазиране искането иде и да ангажира, ракурсира, подстрои, "егоизира" безпристрастното иначе познание. (Ала общият Шопенхауеров фундаментализъм тълкува, че волята директно “извиква” идеи и асоциации между идеи.)

27. Забележка. Класическата философска система (и, междупрочем, класическата симфония) е четиричастна - частите (известно е) са: гносеология, онтология, естетика и етика. Шопенхауеровият фундаментализъм е гносеологията на Шопенхауеровия волунтаризъм (т. е. на цялостната Шопенхауерова философия). - Шопенхауеровият материализъм е гносеологията на Шопенхауеровия фундаментализъм. - Шопенхауеровата гносеология (житейската херменевтика, ядрото на Шопенхауеровата философия) е гносеологията на Шопенхауеровия материализъм. Подобно е вложението и на останалите части, т. е. на съответното ниво Шопенхауеровият концептуализъм, Шопенхауеровият аперцепционизъм и Шопенхауеровият субективизъм са съотв. онтология, естетика и етика... Четирите аспекта на Шопенхауеровия фундаментализъм изстъпват в резултат на хеременевтичен анализ. Но самата дисертация не е изготвена в систематичен вид, нито звучи доктринално. И ето че Шопенхауер си служи с естествен и увлекателен език; а параграфите са поставени за бегла ориентация. Но пък е във висша степен любопитно, че Ш., в ном. 45, обрисува светуването на спомена - с което сякаш препоръчва феноменологичен език.

Отново за фундаментализма на Шопенхауер

28. Светът като подчинена на принципа на достатъчното основание представа. Завръщане при "нашите" класически философски термини (вж. увода на настоящата статия), т. е. при Шопенхауер.

- Собствената материалност е понятието за "вътрешно сетиво"; емпиричната реалност е понятието за "външно сетиво".

- Материалността е понятието за "сетивност" (т. е. за материя).

- Аперцептивността е понятието за "външност" (т. е. за аперцепция); субективността е понятието за "вътрешност" (т. е. за реален субект).

- Познавам (ето сетното априорно съждение: то е аналитично), че искам (ето сетното апостериорно съждение: то е синтетично) е понятието за "осветуване" (т. е. за "вътре-външност", т. е. за - по фразата на Ш. - "възела (вихъра - б. м.) на универсума", Weltknoten, вж. предпоследния абзац на ном. 42).

- Мотото на настоящата статия: "емпиричната реалност е трансцендираната собствена материалност" - ето понятието за "свят" (т. е. за представа).  

29. Указаната от Шопенхауер подредба за втори прочит.

- Принципът на достатъчното основание на битието (разбирането бива) - в сукцесивното време. Фундаментална (в отлика спрямо идейната) шопенхауерианска естетика, шопенхауерианският сукцесивно-времеви аперцепционизъм.

- Принципът на достатъчното основание на битието (разбирането бива) - в пространството. Фундаментална (в отлика спрямо идейната) шопенхауерианска естетика, шопенхауерианският пространствен аперцепционизъм.

- Принципът на достатъчното основание на ставането (сетивната интуиция става) - законът на причинността. Фундаментална в частния случай (т. е. в отлика спрямо общата) шопенхауерианска гносеология, шопенхауерианският материализъм.

- Принципът на достатъчното основание на искането (реалният обект иска) - законът на действената необходимост. Фундаментална (в отлика спрямо съчувствената) шопенхауерианска етика, шопенхауерианският субективизъм.

- Принципът на достатъчното основание на понятността (мисленето понятизира). Фундаментална (в отлика спрямо квази-метафизическата) шопенхауерианска онтология, шопенхауерианският концептуализъм. (Т. нар. "принцип на познанието" - съгласно неоснователната претенция, че понятността иззема гносеологията, т. е. съгласно the shot to nothing "трансцендентна понятност".)

С която подредба изчислението е разкрито в своя статус на достатъчното основание на научността.

30. Необходимостта. Принципът на достатъчното основание (т. е. фундаментализмът) е най-висшият (универсалният: вж. Шопенхауеровото Weltknoten) принцип: този на необходимостта, обосноваността. ("Безпринципна необходимост" би била Шопенхауеровата дефиниция за понятието за свобода. - Кант обговаря понятието "принципна свобода", Хегел - "абсолютна необходимост", а Сартр - "абсолютна свобода".) Та понятието за "родилния писък" на (синтетичен априори) принципа е аналитичното априорно (и полагащо субект-обектното разделение) съждение "аз познавам", нежели обявеното от Кант за "априорна синтетика" понятие за собствената понятност "аз мисля". (Ш. същевременно адмирира Кантовите думи, отнасящи се до това, щото т. нар. едно случайно емпирично събитие е феномен и дотолкова то се формира от определящото феномените, т. е. не е случайно.)

31. Човешкият характер. Определената "със задна дата" действена необходимост наричаме емпиричен човешки характер. (Т. нар. интелигиблен човешки характер би бил идея за характер.)

32. Светът сам по себе си. Универсумът (т. е. целият свят, светът сам по себе си) би бил отвъд принципа на достатъчното основание, т. е. би бил безоснователен, безбожен (и, да, дори боговете са подопечни на принципа).

33. Упътно изречение. Написах настоящата статия с любов и старание (и немалко злост) и се надявам тя да обладава потенциала, щото да полага отправността, от която Шопенхауеровата философия може да бъде възправяна пред българския вариант на hippie. (Базирах се на: "On the Fourfold Root of the Principle of Sufficient Reason and On the Will in Nature. Two Essays by Arthur Schopenhauer. Translated by Mme. Karl Hillebrand. Revised Edition. London. George Bell and Sons. 1903" - "On the Fourfold Root of the Principle of Sufficient Reason”.)




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jmethodius
Категория: Други
Прочетен: 125844
Постинги: 347
Коментари: 87
Гласове: 306
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. На руски, едно от най-обхватните посветени на Ницше места в Мрежата
2. На английски, едно от най-обхватните информиращи посветени на Борджиите места в Мрежата (библиография)
3. Всички картини на Айвазовски, в хронологичен ред, много добро качество на изображението
4. На български, безплатен и гениално изготвен завършен курс по математика и физика
5. Превъзходен on-line книжовен руско-английски речник
6. За изтегляне, безплатни фототипни англоезични (и немскоезични) стари и много ценни издания, напр. Шопенхауер
7. Чудесен безплатен on-line-курс по електрокитарна теория (на английски)
8. Патристика: с безплатен достъп до великолепни англоезични преводи, събрани по хронология
9. Безплатен графичен on-line-редактор за китарни грифови диаграми
10. Пропедевтика в музикалното електроинженерство
11. Двуезична (лат. - бълг.) електронна библиотека за латинска литература - безплатно
12. Радио (Otto, 256 kbps) - барокова музика
13. Радио (Otto, 256 kbps) - класицистична музика
14. Радио (Otto, 256 kbps) - оперна музика
15. Виртуозната пианистка Валентина Лисица
16. Слаб философ ли е Ницше