Развитие на фундаментализма на Шопенхауер

34. Шопенхауеровият платонизъм. Шопенхауеровият фундаментализъм = Шопенхауеровото кантианство. Пък там, където у Шопенхауер Кант е отказан, е прибутан Платон (ах, тук следва моя възторжена преводна интерпретация по George Ainslie Hight, “The Unity of Will: Studies of an Irrationalist”, Index of Subjects): "Това, което през сетивността възприемаме, е действителност, нежели платоническа идейност - платоническа идейност до Шопенхауер (а и до наши дни: в изопачение след Кант) е преследвана или посредством наблюдение и експериментиране (върху действителността), или логико-понятийно (и или във взаимодопълнение). Та първият подход отвежда при случайност (т. е. при по същество безоснователно именуване), а вторият - при гола словесност (другата крайност). Но платоническа идея изстъпва само в мигове на философичен възторг, аскетично просветление, поетично мечтание, музикален трепет или боен плам - не и в интенцията (и респ.: под какъвто и да е подход, цел или полза). И ето че по принцип логиката не е самосмисляща се - просмисля я едно безмълвно присъствие. Платоническата идея е чиста проба светово волеизлияние. Да, починът за стриктно дефиниране (към "каквото и да е") е смислен, доколкото иде да покаже, че съществуването е на път да попадне в езикова клетка." Ала с настоящия абзац съсъдът на текущото към Деня на просветата (24.05.2011) разглеждане преля. Dieu lo volti!

35. Послеслов. Бесен съм: критик ли е Ницше! Попадна ми "Reason and the Unity of Experience: Nietzsche"s Critique of Traditional Conceptions of Totality" (1976) на някой си Jan Raymond Sugalski от Университета във Флорида - една идиосинкратична англоезична дисертация: тя понастоящем живо ме интригува (вълнува), мен, идиосинкратика, бидейки опит житейската херменевтика (Кант - Шопенхауер - Ницше - Камю) да бъде схваната изотвън и да бъде (ето дефиниция за нихилизъм) "метафизически откритикувана за сетна метафизика", т. е. аналитико-"философски", нежели отрефлектирана собствено (философско-херменевтически, хайдегериански). Което ще рече, че вместо да приема или да не приема за нихилизъм рационалистическата (т. нар. континентална) традиция (философията на основанието, единството), авторът - от аналитико-"философска" (т. е. англо-американска) позиция (еманацията на нихилизма) - обявява за завършен нихилизъм тъкмо херменевтичното изобличаване в нихилизъм рационалистическата традиция (крадецът вика "дръжте крадеца")... И Хайдегер обговаря в Ницше "последния метафизик", но без да се опитва (в contradictio in adjecto) да прилага критика (та, божем, да критикуваш метафизиката си е par excellence метафизика!), a доколкото смислово пресъздава просмукалото метафизическите резултати разочарование, чиято хипостаза е именно Ницше и чието превъзмогване - екзистенциалната (в най-широк смисъл) философия (и особено починът на Ватимо "религия без Бога"). Пък аналитичната "философия" ("философията на гледната точка") е (оказва се) нищо повече от инфантилния, несъзнатия (фреге-анския) модус на кантианството. Докато "критикът на културата" (както по иудейски го нарича Т. Ман)... "критикът на културата" Ницше съставлява живата историко-философска метаморфоза от нихилизъм към бъдене (и ето Камю като Ницшев адепт). Да, на Фреге му подобава да се бие с Фихте - във взаимна анихилация: една подобаващо старозаветна битка!

36. Ницшевата болест. Нима в своята исконност човешкото не се състои в носталгия по нещо изначално изгубено, т. е. тъкмо в недостиг на естество? И ето го едно изпуснало съня, но подстроено (от съня) събуждане! Събуждам се в "грях"; и петимен за спасение. Та човек во истине е историчен ("болно животно"), не и историографичен! И нима нихилизъм не изстъпва не иначе, освен (и доколкото) когато този "естествен у човека недостиг", а именно екзистенцията, застине инертно в т. нар. човешка природа, да, в позитивно (и несхващаемо, но пък важещо) естество, което (бидейки една активационна имитация) претендира, че овъзможностява всички възможни естества и че му е вменено правото да ги постфактум санкционира, т. е. възнесе се в "мета", изпари се в quinta essentia и стане небесен, трансцендентален, възвишен - и чието сетно (т. нар. трансцендентно) убежище няма как да бъде собствено поставено под въпрос! Защото предвид "мета-физиката" всички фундаментални въпроси са предварително обречени на отново метафизика, т. е. на нихилизъм (основаване в отвъдна, сиреч "мъртва" божественост) и дотолкова - на неавтентичност (вместо да се избистрят все така в удивление и съзнание за греховност, и в копнеж) ... Ала изглежда, че (по съдба) не всички късни хора сме отнапред обременени със (и пригодни за) метафизика zombies - да, някои все още ни гони безпочвената носталгия, страдаме, боледуваме (романтизъм), възпаляваме се от метафизика, съпротивляваме се (трескаво и екзалтирано) на метафизиката (и най-вече Ницше се е съпротивлявал): което ни привилегирова да я разпознаваме и, значи, детронираме (с апологизираща индивидуалистичното безчинство фразеология: която обаче нито ни съдейства да бъдем свръххора, нито ни пречи да бъдем философи на свръхчовешкото). Ние, живите чеда на Падналия, ангелите със закърнели криле - за нас Богът е забвение: нас ни окрилят спомени от бъдещето… Да се разберем! Ницше не е "философът от посмъртно издадената компилация "Волята към мощ", и не е "философът на всеобщия жизнен принцип "воля към мощ", и не е "философът на индивидуалистичната доктрина "воля към мощ", и не е "философът на национал-социалистическата идеологема "воля към мощ", и не е "философът на филистерския метафизически позитивизъм "воля към мощ" – да, Ницше е апологетът на индивидуалистичното безчинство "воля към мощ", въплътителят на Заратустра!... Когато една еманципантка изрича, че “повечето хора не желаят истински да бъдат свободни" и че "свободата натоварва с отговорност" и че "тях това ги плаши”, то какво разбира тя под това? И нима разбира, че страхът е в основата на човешкото битие? Да, тя определено разбира, че самоубийството е отказ... Та проявата на смелост – и, респ., поемането на отговорност - е тъкмо проява, т. е. не премахва страха, а само го надмогва, което ще рече: събужда го, извиква го, предизвиква го. И ето че свободата е да се осмеляваш да гледаш в очите страха, сиреч – да си петимен да издържаш погледа на собствения си страх, отговаряйки пред себе си за риска от собствено твое себеунищожение, експлоадиране. Но саможертва в името на какво, ако не и на свръхчовека! Че и най-възвишената кауза да е не повече от повод, нежели утеха, нито идеал... О, да се жертваш за човечеството е най-трудното нещо, но почти невъзможно е да се жертваш за самия себе си: нехаейки за човечеството! И какво в последна сметка би родила сюблимната отговорност, ако не и, по израза на Ницше, “танцуваща звезда”! (Вж. и притчата за трите метаморфози – най-падащата се ницшеанска кандидатстудентска тема.)

37. В избързване: философстваното шопенхауериански тяло. Автентичният приемник на Кант е Шопенхауер: "аз съм човек" (Кант е средоточието на западната философска традиция). А по линията Кант - Фихте логиката започва да се еманципира спрямо философията (и да претендира нейното име), ето как: "аз-битие": а) по Кант - рефлективна отправност, т. е. "съм"; b) по Фихте - рефлективна точка, т. е. "съм че не съм"; c) по Фреге - гледна точка, т. е. "не съм". Логическият позитивизъм е нихилизъм... Аз съм човек. Но как стоят нещата? Шопенхауерианската квазиметафизическа онтология (второто разглеждане в главното Шопенхауерово произведение) произлиза от шопенхауерианския фундаментализъм и добива занятие, доколкото, почивайки на обговарящото т. нар. волутивна обективация понятие, изучава биването на (и не и взаимодействането им) телата (изучава волята принципно). Та волутивната обективация бива с неодушевените тела пряко, а с останалите - и във функционално надмогване, т. е.: - и през сетивната интуиция, с полуодушевените тела (растенията и нисшите организми), и обща у тях, да, у всички нас, редом със сляпата воля; - и през интуитивния разсъдък, с одушевените тела (животните), и общ у тях, да, у всички нас, редом със сетивната интуиция и сляпата воля; - и през разума, с одухотворените тела (хората), и общ у тях, да, у всички нас, редом с интуитивния разсъдък, сетивната интуиция и сляпата воля... "Аз съм човек" - ето как малкият непослушко Бонапарт - ecce homo! - отговорил на въпроса на раздразнения учител: "кой си ти". Пръстта, дървото, кучето - се съдържат у човека. И човешко е да се може и печели или да се не може и губи (и вкл. със и в игра); и човешко е да се съ-чувства или чуждее (и вкл. със и в игра); и човешко е да се живее (и вкл. със и в игра). Но нечовешко, и макар и единствено при-човешко, е да се пропада в правила. Ta, да, "закон" зове се най-сериозната игра!... Играта е номосът (мисленето), а правилата на играта (в проекция) са логосът. Но изсъхне ли в конвенция словото, то концептуализмът профанизира в jurisprudentia, пък „най-сериозната игра” кристализира в jus, т. е. в практически (т. нар.) закон: в който се явява отчужденият и отчуждилият се (в разрив) спрямо сегрегиралия в (т. е. приходилия в) интелект номос логос. (И всичко това: в концептуален аспект, един от аспектите на четворния корен на принципа на достатъчното основание.) И ето проблематиката на престъплението: интелектът срещу практическия закон (формулирания от Кант категоричен императив). Рефлексия: апологетика към престъпниците, т. е. едно екзалтирано относно тях оправдаване или заклеймяване… Великият престъпник си играе с велики престъпления, а жалкият се реализира с жалки. И известно е, че една крачка дели от лудостта (напр. Иван Грозни) великия престъпник, а от идиотизма (напр. Чикатило) - жалкия. Глобализацията обезвъзможностява великите престъпления, бидейки величайшето престъпление: това на самия пришестващ закон (от jus къмто jurisdictio). И, да, величайшето престъпление изкласява в еманципация (социализация) изот засетите от великите престъпници (Цезар, Бонапарт и пр.) семена... Личността - ако беше в социална иманенция и, сиреч, ако тъкмо като личност живееше - би била под Божието определение, а не и Богът да би бил под личностно определение. Но пък - писано е - Христос все таки бил   личност - да, и дори бил нещо повече: бил Божия ипостаза, бил Личността. Христовата личност е евангелски конституирана за боговдъхновена, т. е. за инспирирана със Светия дух, и за въплътения Син Божи (възможността за въплъщение, която от Отца изхожда отвъд времената). Та т. нар. Свети дух - другата Троична ипостаза - не че е конституиран библейски като личност, а като непосредствената връзка между Бога и личността. И ето че Светият дух, казва се, бил от време на време спохождал някои (пророците); и не на всяка личност (душеплътска рефлективна "репликация" изот произхождащия преди вековете от Отца Син Божи) се случвало да я осеня боговдъхновение... Отецът обаче не е конституиран в тъждество с Бога и също е Божия ипостаза, и именно Родителят и Творецът. Че при "взаимоотношенията" във (и референцията на) Светата троица тъждеството (логическата идентификация) не важи... Богът е припознат автентично (в иудейските митове) като повече от личност, надличност. Но що се опитват de facto да струват претендиращите личност (иудаистите)? Ами да обосновават Бога чрез "личността", т. е. чрез тях си,  обидчивите - вместо отдадено да се уповават в положилото ги могъщество. И в софизъм на наранената гордост умишлено сторват фундаментална грешка. Вярата не би се нуждаела от основание... Ние отсам сме наясно, щото няма ли вяра в Бога, то за личност (а оттам - и за "Божия морал", формулирания прецизно от Кант категоричен императив) няма основание. И, о, "Божият морал" без вяра няма основание; но, макар и без надежда, се нуждае от основание (освен в тиквените, догматичните глави)... Философия = фундаментализъм (обосноваване). Кантовският практически разум няма философска стойност - "Божият морал" няма философска стойност. Как обаче наранената гордост да вярва във (благодари на) собствения си бог, бога на наранената гордост?! И влага тя цялата си любов да окайва (самодоволства) чрез Бога себе си... Личността (бидейки социална трансценденция) е (вече от самото начало) мъртвило - защото Богът (бидейки нищо повече от трансцендентно понятие) е мъртвило. Живее ресентиментът. И дори да бъда уличен, че проектирам върху околните своя ресентименталност - правя го с основание: основание, на което почива философията на свръхчовешкото. Свръхчовекът би бил онова човешко, което - когато консумираме и сетните си мечти - би ни останало: при положение, че останем. А глобализационната юрисдикция („Божият суверенитет”) е ресентиментална (т. е. с ресентиментален произход) – неин повод е международният тероризъм.

38. Утро

Да проколиш нощем

при крайградска шахта

еднорога,

що се хранеше с мечти,

е възхитително.

И да пролочиш сетне,

повалил го,

тласъците на кръвта му черна,

на ръце и на колене –

при канала, що шурти –

e възхитително!

Луната,

пила бирен здрач –

как лисва на лъчи лъстта си!

Съсък,

хрип

и млясък;

плясък;

от засита: в две сълзици блясък.

Утро:

в дъжд Зората пра,

оригна се,

простря над заден двор дъга тя;

утро: седмоярка сивота.

В резюме: фундаментализмът на Шопенхауер

39. Abstract.

Екзистенциална рефлексия:

светуване (концепция: материализъм): въплътена    субективност /span>––––––––