"Пред себе си виждам една възможност - тя се явява в неземен блясък и вълшебна игра на цветовете, сякаш разцъфтява с трепетните нюанси на изтънчената красота, и създава нейното изкуство - толкова божествено, толкова дяволски божествено, че напразно човек би ровил в хилядолетията за втора такава възможност; виждам едно така многозначно, така чудесно парадоксално зрелище, пред което и боговете на Олимп биха имали повод за своя безсмъртен смях. Това е наистина зрелище: Чезаре Борджия - папа... Разбрахте ли ме?... Е, добре, това е победата, която жадувам днес... С това би било унищожено християнството!... А какво става вместо това? Немецът монах на име Лютер пристига в Рим. И този монах с всичките си отмъстителни инстинкти на жрец неудачник в тялото си се обявява в Рим против Ренесанса... Вместо с дълбока благодарност да усети с душата си грандиозността на извършващото се чудо - преодоляване на християнството в самото негово сърце, - той просто подхранва с това зрелище своята ненавист. Религиозният човек мисли единствено за себе си... Лютер вижда разрухата на папството, докато с ръце би могъл да усети обратното: древният упадък, peccatum originale, християнството вече не заема папския трон! Заема го животът! Тържеството на живота! Великото Да, отправено към всичко ново, прекрасно, дръзновено... И Лютер възстановява църквата - той и обявява война... Ренесансът е събитие, лишено от смисъл, едно велико Напразно!..."

Ницше, "Антихрист", от 61 (изд. "Евразия - Абагар")

Заложената тук идея ми се ще да развия във философия.