1. Ценност и абстракция. - Силата да бъдеш несправедлив = тъкмо силата да бъдеш справедлив. (Ето принципа на несъществуващата още наука политическа естетика.) Извън качеството си на принцип на справедливостта самоцелното познание би могло да бъде очарованост (ако не и фанатизъм), но не и висша ценност. Изобилието обаче от асиметрии (отклонения от т. нар. справедливост) свидетелства, че - бидейки отвлечение спрямо която и да било положена ценностна конституция (т. е. спрямо някакъв в собствен смисъл етически принцип) - математическият висш принцип (а именно принципът на справедливостта) не е (ако и да би могъл да бъде) висша ценност, а висша абстракция. Та философският, нежели принципиалният (било математически, било етически) въпрос сочи все-таки отвъдценностно (доколкото отвъд абстракцията не може да има друго освен абстракция), ала сочи в разрез спрямо каквото и да било абстрахиране и гласи: на „чия” страна „тук” и „сега”, „там” и „тогава” (ето как принципът на познание служи) е силата по легално упражняване на насилие?... Типичен относно отдадения фундаментален учен е етическият наивитет или (в случай на фанатизъм) етическата непримиримост (т. нар. в разговорния език „принципност”). Та божем какво е ценността - една (не и Прокрустова, а) херменевтична житейска насоченост на знанието! Вечното "да" на и към живота... Парадоксално звучи, но ето как днешният научен елит би могъл да се окаже еманация на всеобщото образование...

2. Народоцентризмът приложно. - Ако напр. някой образован т. нар. "български турчин" (т. е. ни рак, ни риба) бъде запитан "българин ли си", то той няма да отговори "турчин съм", а (чисто по математически спекулирайки): "български гражданин съм" - възползвайки се от собствено етическата (и респ. властовата) принципиална постмодерна слабост (разпад) на германското ядро, сърце (Карл Велики) на Новата Западна култура. Смешно (по един бесен маниер) ми е как от много десетилетия (още от времето на интернационалсоциалиста Г. Димитров) се мъти у нас (от политици, политически коментатори и журналисти) водата около понятието "българин" - дали означава "етнически българин" или (по регистрационния номинал) "български гражданин" и как се съгласува с т. нар. в политически дискурс самосъзнание (но няма да се занимавам сега с причините). Що днес следва да означава "българин"? Отговорът, струва ми се, е прост и ясен (и може би защото аз съм прост или какво?): "българин" следва да означава понастоящем ни повече, ни по-малко от "човек от българския народ". И ето защо напр. на твърдението "аз съм македонец" следва да се отвърне с уточняващия въпрос: "доколкото има македонски народ или доколкото всъщност казваш, че чисто и просто произхождаш от историкогеографската област Македония?". Пък някой т. нар. "български турчин" не бива да бъде питан "българин ли си", та да бъде получаван редовният заучен (възползващ се от двусмислието) отговор: "български гражданин съм", но нека бъде запитан: "принадлежиш ли към българския народ" и отговорът му (представлявайки заявка на самосъзнание) нека определи дали е българин или не... "Българско законодателство" следва да рече: "законодателство на българския народ" (нежели напр. на авантюриста хан Крум: с което не казвам, че този велик български хан е авантюрист). И не може да има "европейско законодателство" извън смисъла на "законодателство в духа на народите от европейската култура". И християнско (или напр. мюсюлманско) законодателство може да има, но само доколкото има християнски (или напр. мюсюлмански) народи (че иначе това би било доктринерство, нежели законодателство)... "Българска държава" = "държава на общност от българския народ" или: "държавата на владетел на общност от българския народ"... Сърцевинното понятие в тази неназовима сфера (целта ми сега не е да я назовавам) не е нито "култура", нито "етнос", нито "нация", нито "народност", нито "религиозна принадлежност", "гражданство", "поданство" и пр. (изместени по въпроса понятия), а именно "народ". При условие обаче, че самото понятие "народ" остава едно безвъпросно, едно базово, едно централно понятие. (Ницше напр. се противи на понятието "народ", предпочитайки "раса" или "култура".) По никакъв начин не искам да река, че извън народоцентризма не е възможна обществена идентичност (не съм народоцентрист) - намерението ми бе да се опитам да изясня какво днес в политически дискурс следва да означава понятието "българин". И нямам претенции, че казвам някаква новост... По-общата тема е: автентична ли би била една възможна принципиална идентичност, тази на "всички разумни същества": законодателство въобще? Аз мисля, че не би била автентична... Проблемът за автентичността и за философската херменевтика като адекватен подход към него: поставени още от гимназиста Ницше.

3. Животът и драмата на Фридрих Ницше. - От статията на А. И. Патрушев "Жизнь и драма Фридриха Ницше" („Животът и драмата на Фридрих Ницше”, рус.):                       

(Мой превод на горния цитат: 

Задавам тема: "Ницше - първият нов философ"... Историографията е хронологична. Филологията е тематична. Ницше, с есето си от "Несвоевременни размишления" "За ползата и вредата от историята за живота", полага синтез на историография и филология, т. е. тематична историография = хронологична филология. Т. нар. псевдогенеалогичен квазиметод, който се състои в херменевтично проследяване развитието на идейни топоси (проблематизиране една извечна възможност на митично насъщие, вместо принципиално-изследователско снемане) и с който Ницше ретроспективно обосновава заложената в първата му философска творба, а именно "Раждането на трагедията от духа на музиката", фундаментална динамика Дионисий - Аполон. Да, не Гадамер, а Ницше е основателят на философската херменевтика: разчупващата клетката на научността философия. И ми идват наум думите на Шпенглер (от прословутия увод към "Залезът на Запада"): "с погледа на Ницше направих обзор".

Показателни относно Ницше са в случая (в добавка) пет факта (от по-нататъшното стечение на неговия живот):

1. След като се отказва от пруското си гражданство и се преселва (1869 г.) в Швейцария (Базел), Ницше не се регистрира за швейцарски гражданин и до смъртта си остава с номинален политически статут "ничий гражданин" ("консумиран" в скиталчества).

2. Повсеместните из творчеството му критики към "германското" (в расово-културален план).

3. Настояването му (в автобиографични бележки) за свой славянски (полски) етнически произход.

4. Радетелството му за единна Европа.

5. Апокалиптичните визии в последните му произведения.

Ницше (романтически) мечтае за обновена, богата, процъфтяваща европейска култура, която да се развие на основата на новосформирала се силна общоевропейска раса, но впоследствие мечтите му се съкрушават при вида на ставането на поредния райх - та в райха Н. привижда и чрез себе си изразява (както и по-рано Киркегор: в либерализацията) отчаяние, криещо се зад принципиализъм малодушие.

Ницшеанството не е изживяно. Аз съм живото свидетелство за отсъствие на разбирателство - но т. нар. "други" нямат с това "нещо" (т. е. с това отсъствие) нищо общо. - Не че уникалност се съотнася с тоталност (ето повърхностната, "аналитична" трактовка към Сократовата ирония) - но иде реч за присъстващо отсъствие на насъщие (отчаяна душа: ето Сократовото иронично откровение). Киркегор ("постоянно позоваващият се на Сократ") не е бил потопен в дискурса на византийското богословие (ипостасната философия) и е боравил виртуозно с принципиалния (спекулативния) апарат на западната традиция, което обаче не означава, че е чиста проба (т. е. от хегелиански - вж. Шопенхауер - тип) спекулант ("професионален философ").

4. Моята авантюра. - Макар че разбалансират душевния ми мир, всички тези крамоли ми действат майевтично, но все в едно и също (ако и криволичещо) русло - и всеки път загребвам с все по-голям шиник от брега (и все повече се натоварвам), но и с все по-широко гребло ми се удава да натискам в тези тъмни води. И, да, това е начинът, по който се образовам. Та по ускорителния път към нищото човеку се прилепват доста неща... "Откъде идваме, накъде отиваме, какво е  човекът?" - Що за въпроси? Същественото е откъде минаваме. Авантюризъм. (Въпрос, засегнат в есето на гимназиста Фр. Ницше "Съдба и история".)

5. Към модераторите. - Моля, забранете ми достъпа, не искам да цапам. Казвам го без горчивина, с трезв разсъдък. Че мен също са ме възпитавали в хигиена, ако и да не са успели да ми вменят хигиенни навици.