В насъщен контекст, т. е. в собствен смисъл, съ-знанието е онова, което не е знание; но кое не е знание? - Ето как въпросът отговаря „точно, конкретно и еднозначно” (и в безмълвие) на неопределителното твърдение; и ето че съзнание отстъпва спонтанно в "синтез" (екзистенциален интензитет, не и "трансцендентално-аперцептивно тъждество на Аза"), като същевременно обособява и свързва същности (неща), т. е. провежда анализ на (моделира) битието, формира знание, език, посредством който се отнася към (разбира) битието. Ала съзнанието не е по естество самотно. Та когато разговарям, аз (щом действително разговарям) не и просто (както компютър) комуникирам (приемам и предавам), а освен това и (вече безмълвно) разбирам отговора и протичащия въобще говор, съпричастен съм с Друг и, значи, със съзнанието на един родствен на мен, а посредством общия си език ние двамата се отнасяме заедно към (разбираме) общо наше битие. Но превърне ли се в регулярност (конвенция) общуването, то общият език изпада в клише, отчуждава се, придобива самостойна общовалидност относно разговарящите и обговаря едно отвъдно и законодателстващо, но едно вече неразбираемо битие: и ето как възниква обществото. Съпричастието (съборността) се разпада. Съкровеното сегрегира в самота; и престане ли сега човек да се учудва, пропада в инструктажната нищета на уж собствената си (а всъщност той вече е нейна собственост) ограничена и отчуждена битност... Някои наричат такъв човек гражданин (личност)... Ще кажа, че единствено философичността би могла да спаси днес човек от гражданството (в смисъла на Новото време). Фразеологичното съзнание - да спаси човек от клишетата. Науката не е (за душата) спасение - днешната наука подстройва гражданството (в смисъла на Новото време), пласирайки (и може би за добро!) едно несъзнаващо нищетата си "фалшиво съзнание"... Фразеологичното съзнание е загадка.

          Отрицателният корелат на житейския смисъл ("спасение на душата") е въпросът за смисъла от науката ("бъдещето на нашите деца").

          Философският опит (любомъдрието) почива (не на принцип, а) на разбиране по онова, за което (по принцип) следва, трябва и не може (по същество) да не се мълчи.