Methodius :: Върху Аристотеловото определение за чисто етическа добродетел. Нормалността по Аристотел

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.07.2011 18:35 - Върху Аристотеловото определение за чисто етическа добродетел. Нормалността по Аристотел

Автор: jmethodius Категория: Други

Прочетен: 632 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 13.09.2011 16:51

Образцов пример за Аристотелова дефиниция за чисто етическа (т. е. тук не разглеждам интелектуалните аристотелиански добродетели) добродетел, добродетел на "практическия разум" (Кант) е следният:

Ти би бил щедър, намерил ли си между скъперничеството и прахосничеството "златната среда".

И веднага обръщам внимание как - в отлика спрямо кантианството - аристотелианската чисто етическа добродетел не е морален сюблим, не е от повик на дълга, а е пригодност за функционално осъществление на предназначение, т. е.:

Ти би бил щедър, намерил ли си между скъперничеството и прахосничеството "златната среда" - че тогава ще бъдеш годен тъкмо за щедрост.

Та в съответствие - идеалът на аристотелианската етика не е отвъден (спечелване чрез аскеза или саможертва вечен живот: по Платон и Христос), а чисто земен (и все-таки идеал): щастието. У Аристотел етиката не е наука по нормиране морална императивност, а наука, обговаряща изкуството да бъдем щастливи.

"Златната среда" обаче не може да бъде мислена геометрически, а взаимоограничително: като възпиращи се взаимно противоположности по установяване на мяра. (Пък за в хегелианския смисъл диалектика, синтеза не може тук да става реч.)

Интелектуалните добродетели (мъдростта) идат да подпомогнат практическото установяване на мярата - доколкото последната, щом е невям премерване, не може да бъде по силата на характера постигната. (Характеровата изява на добродетел е по Омир, но не и по Аристотел.)

* * *

В ценностната етика (етиката на доброто и злото) единствена аристотелианска добродетел се оказва нормалността. Ала предвид своето безличие, тя не поддава на Аристотеловото определение и е готова да се хвърли на шията на коя да е от двете определящи я противоположности (т. нар. ценностни предикати, доброто и злото); сиреч може да бъде установено, че нещата стоят "нормално добре" или "нормално зле". И ето че характеровата вкорененост на добродетелта е все-таки условие за аристотелианска етическа валидност.

Нагоре