Още Платон (в приемственост от Сократ) свързва в мислите си доброто и красивото (и, съотв., злото и грозното). А освен с литературното си творчество, Виктор Юго е (макар и в по-ниска степен) прочут и със своето доктринерство относно почин към естетизиране злото (диаболизъм). И виждаме как в романтиката (както и в митологията) злото е със същата естетическа стойност, както доброто, т. е. там (филологически) иде реч за ценностен баланс между добро и зло. Докато в "жестоката реалност" злото качествено се състои тъкмо в отсъствие на естетическа стойност (или по-общо: в ценностен дисбаланс, доколкото тук под зло разбираме аксиологичното дъно). И ето че с основание Хана Аренд приравнява в екзистенциалистките си размишления (и може би в алюзия към Достоевски*) злото и баналното. Ала ницшеанските свръхчовекови прототипи (Алкивиад Стари, Луций Катилина, Чезаре Борджия, Иван Мазепа и Наполеон Бонапарт**) се намират отвъд границата романтика/ ежедневие - та с тях бива да се занимава една нова евангелска дисциплина: политическата естетика (на полето на екзистенциалната филология).

-----------------------------

(*) Който в "Идиот" - чрез княз Мишкин - възклицава, че "красотата ще спаси света".
(**) Вж. постинга ми "Катилина (+ заключение)".