Methodius :: Уточненото начало на постмодерната епоха

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.10.2011 17:01 - Уточненото начало на постмодерната епоха

Автор: jmethodius Категория: Други

Прочетен: 228 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 28.10.2011 20:30

Вътрешният опозиционер-младохегелианец Щирнер и Ницше, известно е, са "философите на социалната сила и мъртвия бог". Т. е. според тях суперпозицията на социалните сили определя социалните резултати. Ала според Ницше - с едно-единствено, но съществено изключение: социалното благородство. Кое сега при мъртъв и затова валиден, властващ отчуждено бог би било социално благородно? Онова, което в състояние на безбожие е социално благородно. Ето херменевтиката към авантюристичния тиран; и ето я археутопията "свръхчовек"!

[Руският нихилизъм и Достоевски са едно паралелно на Щирнер крило... Философичният вундеркинд Ницше бил израснал в постреволюционна (1848-ма г.) протестантска провинциално-интелектуална германска среда (Наумбург и Пфорта). И имаме ли за чудене, че още в първите месеци на студентството му (Бон) трудовете на младохегелианците (Фойербах, Давид Щраус, Бруно Бауер) формират от него обещаващ възторжен атеист, модерен иконоборец-просветител и че скоро след това Шопенхауеровото слово внезапно го усамотява и го отлъчва от студентския социален живот ("Франкония"); и го отвръща от теологията (преместване в Лайпциг)! И, о, щяхме да имаме много за чудене, ако не предполагахме за едно промеждутъчно и потрисащо въздействие (октомври" 1865-та, чрез Едуард Музхаке) на книгата на Щирнер ("Единственият и неговата собственост"): възприсъстване на бездната, явяване на мъртвилото на Бога. Пустота, която трайно и болезнено се настанява след принудителното - по болест - прекратяване на преподавателската кариера (1879-та г.), а и особено след любовното разочарование с Лу Саломе (оттегляне в 10-годишна самота); и която пустота се изразява и в идеологическия разрив с Шопенхауер и Вагнер (кумирите) и - в последна сметка - в Торинския срив (началото на януари" 1889-та г.).]

Та когато - в някой от първите мигове на 1889-та - е прегръщал онзи изпосталял и жестоко шибан от кочияша си кон, Ницше, "антихристът" - досущ разпнатия Христос, - се е почувствал сиротното сърце на отвърнат и безсърдечно пулсиращ, разрастващ се и множащ се свят.