Methodius :: В очакване съм да прочета "Парфюмът" от П. Зюскинд

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.01.2012 14:40 - В очакване съм да прочета "Парфюмът" от П. Зюскинд

Автор: jmethodius Категория: Други

Прочетен: 1196 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 29.01.2012 14:21

Раждаш се изтърсак, божествен изрод в безбожно изроден свят, да, пръкваш се с тиранична примитивна дарба, която не само овладява цялото ти битие, но и средоточва нечовешка сила и инстинкт за оцеляване, както и непреодолимо тежнение за всемирна власт. И - бидейки пригодна непригодност - си въплъщение на чудовищния социален дисбаланс, сред който си дошъл на белия свят. И улавяш всички налични качества, но сам (и вкл. и за себе си) си лишен от свое лице. И, да, ти си маргинал, измет, оборска стока и статутът ти е на добиче. И току се намериш чужд на всичко човешко; и всичко човешко е чуждо към теб. След като у теб е трепнала тихата струна на любовта и след като не си удържал човешкото - че заглушила те е пропищялата в клоаката скотска одареност. И започваш да убиваш, за да направиш себе си. И изстъпваш най-подир досущ сам Спасителя, ала с обратно стечение: от "разпни го" до "осанна"; и си тримуфиращ, и си привлякъл върху си нечистотиите на обществото. Нещо като анодна защита на бойлер... Тази книга някой, още в студентските ми години, беше ми я споменал с някакъв повърхностен анонс и я асоциирах с "Франкенщайн" на Мери Шели: че, в конфликт с морала, стремежът към съвършенство добива приоритет спрямо любовта и възлиза в уродливо лице. И се запознах сега в Уикипедия и, разбира се, натъкнах се на едно тривиално, интелектуалистко, псевдо-хайдегерианско тълкуване: че, видиш ли, книгата бичувала (с един гротесков, изстъпленчески израз) "културата на сетивата", като същевременно таяла носталгия по "културата на словото"... Надушвам ницшеанското в тази творба: че тя е нещо като екранизация на "Тъй рече Заратустра". И че в нея етичното бива убито в полза на плътско-естетическото, свръхчовековото... А натурализмът на книгата не е изобличение и критическо автовнушение: че едва ли не и ироничен апотеоз към фината, словесната духовност - а е една пресъздаваща референция към Ницшевия изтънчен анти-идеализъм. И не само това. Но в извод бива наложена ницшеанската идея, че в последна сметка свръхчовековостта не може да бъде волево развита изот една фрагментарна гениална способност (и примерно Хитлеровия реторичен талант или Сократовия диалектически талант - чиято отсамност е нищетата и отвъдност - пустотата), а следва да бъде едно мистично-съдбовно избраничество на отведнъж завършеността. Ала, питам се, дали да имаш вродено средство да направиш себе си или пък да си (нечовешки) роден направен? И дали мощта е предметът на волята или волята е предметът на мощта? И ето една дилема в мисленето, която се разрешава в идеята, щото да си роден (и да не представляваш нищо друго освен) едно цялостно и завършено средство да направиш себе си. Т. е. директно да имаш (и да си) сетиво към политическата мощ, а не и просто за (чрез) мирис или чрез друга фрагментарна, опосредителна сетивност. Та единствено в политическото сетиво човек може да си надвие над дарбата. И що да речем относно т. нар. едно "морално израстване", освен че е изискване на бягството? И ще речем, щото философът страни, но не бяга от живота. И че философията е преди всичко ретроспекция, житейска ретроспекция. Героят на романа е - от наше гледище - социопат, психопат. Но откъде следва, че социопатията е психопатия? - Ами от заровените ни в пустинния пясък глави... Някъде Борхес беше писал за условността на времепространствената разсъдъчна форма и беше предложил обонятелен свят.

Нагоре