Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2012 16:14 - Слаб философ ли е Ницше
Автор: jmethodius Категория: Други   
Прочетен: 389 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 21.02.2012 12:18


"Когато му прошепнах, че би трябвало да се огледа по-скоро за един Чезаре Борджия, отколкото за Парсифал, той просто не повярва на ушите си." (Ницше, "Ecce Homo", "Защо пиша толкова хубави книги", 1, превод Г. Кайтазов.)

Слаб философ ли е Ницше?


Делото на Кант

Кант преосмисли т. нар. закони на битието, щото статутът им на догми премина в статут на условия (за битие). Т. е. в кантианския смисъл битието не е догматична даденост, но е под опеката на "дадеността" (сиреч "трансценденталността") на (извечно провиждани) законови условия. И ето че - съгласно Кант - законовите условия не са дадени като битие (физика), а тъкмо като безусловно (сиреч конститутивно, принципно и необходимо) отношение към битието (метафизика). И, да, метафизиката бива смислово иззета и бива - предвид рецидивите на скепсиса - "спасена" в лоното на творчески, но всеобщ, абстрактен, неуязвим, себерефлективен, себепонятен си и проективно-конструктивен субект (бога-личност). Та Кант приютява под субективна юрисдикция законите. Ала тъй или иначе иде реч за смислов преврат, а смисълът не може да бъде застрахован срещу преосмисляне. (И дори и от Кант.) И едва Ницше беше сетне този, който пръв се обърна към смислоначалието, удържайки на гребена на философската вълна преосмислянето.

И ето, от една страна: до-Кантовата метафизика, "царството на боговете", "божието царство", "светът на идеите", богът - където е имал достъп божественият Платон и където рефлексията към законите на битието е външна (като невям към "фюзис"), а от друга - Кантовата метафизика, богът-личност: до когото достъп има всеки човек и където рефлексията (към законите на битието) е вътрешна, творческа. Но разстоянието между категоричната, "еднократната", модерната личностно-общочовешка (сиреч кантианската) етика и реакцията, постмодерната, капризната, "възвръщащата се" индивидуалистко-свръхчовешка (сиреч Ницшевата) етика е само една крачка. Ницше - и във висша степен автентично и адекватно - противопостави на избликналото отчуждение човек/ битие (криза на доверието) своята искрена поза.


Програма "Ницше"

1. Предсократическата философия е естествена (-та) философия (любомъдрие). Нека не бъде обърквана с philosophia naturalis.

2. Но в традиционната (сиреч следсократическата) философия се проповядва, че мета ("след") - физиката ("естествознанието") осмисля физическия, природния свят, т. е. традиционната философия корени себе си в метафизиката (т. нар. от Аристотел "първа философия"). (Под "метафизика" се разбира "светът на идеите", абсолютистката рефлексия към т. нар. закони на битието, нежели самите закони.)

3. И ето тази интенция Ницше определя като нихилистична (онищостяваща) и пише (в "Ecce Homo", "Предговор", 2), че тъкмо чрез из-мислицата "идеален свят" (царството на боговете, божието царство, бога: където е имал достъп божественият Платон) са отнети ("трансцендирани") на реалността ценността, смисълът и истинността. - Смисълът се сложил абсорбен капак над живота и животът вече не се възвръщал смислово; и започнал животът да сублимира и да прогресира в самоизяждане към общочовешки идеал. 

4. Обаче Ницше, в символа Дионис, разбира в противопоставка самата реалност като божественост, а нихилизма (с главни пионери-проповедници Сократ, Буда, Христос) - като смърт на божествеността (и изместване, отвличане реалността). (Забележка: спинозизмът е нихилистична философия, псевдо-дионисийство.)

5. Новата (сиреч антитрадиционната) философия ("философията на живота") е призвана да "изтрие" овреме фантома "идеален свят", а и да внедри в реалността (наново) ценностите на суровия живот (прокламирайки свръхчовековост предвид овакантената божественост). Та Ницше е радетел за иманентна аксиология. (Забележка: практическата философия на Фихте е нихилистична философия, псевдо-волунтаризъм.) 

6. В сурогатния, технизирания вече свят - т. е. в "реализирания идеализъм" - иманентната аксиология не е възможна иначе, освен като екзистенциализъм. (Забележка: марксистката философия на труда е нихилистична философия, псевдо-екзистенциализъм.)

7. И ето че философията на живота (Lebensphilosophie) казва: нихилизмът (идеализмът, метафизиката) е ресантиман, болест, израждане, израз на декаданс.


Спасителят

Бидейки инкарнацията на епохалното романтическо трагично себеосъзнаване, Ницше не е някакъв си носталгик (псевдо-елин), а е херменевтичен и вживян дълбинно културолог, който панически улавя и мнително проследява пресъхването на античните сокове, скъсването на живата връзка, загубата на живителна античност, т. е. пропадането на плододайната културална основа, почвената благодат - и трескаво търси изход. (А междувременно ще спомена, че в първата част на своя текст "Краят на Новото време" Романо Гуардини великолепно представя античния светоглед.)

И още при Джордано Бруно светът изгубва - и битовизира (опошлява) - своята тукашност, присъствие, непоклатимост и всеобемност, своята страхопочтителна уютност, своята митичност, образност, символност, разсъдъчна достижимост и обхватност - световата архитектоника преминава в селенията на метафизиката.

Та постмодерността не е културна: нашата хуманитаристика е фактично-изследователска, редуцентна, а нашата изкусност - хамелеонска. И какво от това, щом технологиите се развиват?!

На метафизиката (и респ., технологиите) ние днес дължим възможността да се докосваме (псевдо) физически о възможни културални достижения (ала тук оценката в последна сметка е на естетическото сетиво). И точно тази е ценността на метафизиката - и, респ., тази е човекобитийната принадлежност на метафизиката.

Спасението: средата за (постмодерно) културално възсъздаване наричаме политическа естетика.

Херменевтичното възсъздаване ценностите на суровия живот се сблъсква о неотменимостта на сурогатния, технизирания свят, "реализирания идеализъм" - но вместо в пъстър митичен дом се озоваваш очарован отсам една безвъзвратно отминаваща отегчителна и нехаеща актуалност.


Трите истини

Метафизиката има превид оголената, същностната истина. Ницше има предвид маскената, откроената истина. Екзистенциализмът има предвид откровяващата се, насъщната истина.

(С какво - без значение правдивостта - Толкин е истинен? Ами с ярките си образи на злото. Т. е. убедителен в изобразяването.)


Уточненото начало на постмодерната епоха


Вътрешният опозиционер-младохегелианец Щирнер и Ницше, известно е, са "философите на социалната силова единица и мъртвия бог". Т. е. според тях суперпозицията на социалните сили определя социалните резултати. Ала според Ницше - с едно-единствено, но съществено изключение: социалното благородство. Кое сега при мъртъв и затова валиден, властващ отчуждено бог би било социално благородно? Онова, което в състояние на безбожие е социално благородно. Ето херменевтиката към авантюристичния тиран; и ето я археутопията "свръхчовек"!

Руският нихилизъм и Достоевски са едно паралелно на Щирнер крило... Философичният вундеркинд Ницше бил израснал в постреволюционна (1848-ма г.) протестантска провинциално-интелектуална германска среда (Наумбург и Пфорта). И имаме ли за чудене, че още в първите месеци на студентството му (Бон) трудовете на младохегелианците (Фойербах, Давид Щраус, Бруно Бауер) формират от него обещаващ възторжен атеист, модерен иконоборец-просветител и че скоро след това Шопенхауеровото слово внезапно го усамотява и го отлъчва от студентския социален живот ("Франкония"); и го отвръща от теологията (преместване в Лайпциг)! И, о, щяхме да имаме много за чудене, ако не предполагахме за едно промеждутъчно и потрисащо въздействие (октомври" 1865-та, чрез Едуард Музхаке) на книгата на Щирнер ("Единственият и неговата собственост"): възприсъстване на бездната, явяване на мъртвилото на Бога. Пустота, която трайно и болезнено се настанява след принудителното - по болест - прекратяване на преподавателската кариера (1879-та г.), а и особено след любовното разочарование с Лу Саломе (оттегляне в 10-годишна самота); и която пустота се изразява и в идеологическия разрив с Шопенхауер и Вагнер (кумирите) и - в последна сметка - в Торинския срив (началото на януари" 1889-та г.).

Та когато - в някой от първите мигове на 1889-та - е прегръщал онзи изпосталял и жестоко шибан от кочияша си кон, Ницше, "антихристът" - досущ разпнатия Христос, - се е почувствал сиротното сърце на отвърнат и безсърдечно пулсиращ, разрастващ се и множащ се свят. (Едвард Мунк, картината "Писъкът", ок. 1900 г., но впечатлението е от 1893-та.)

С това започва постмодерната епоха. И нека не забравяме как.


Ода на лудостта

След торинския колапс Ницше, в психиатричните приюти (в Базел и Йена), продължил да си води дневник - към който принадлежат и следните два афоризма (цитирам на англ., по Leonard Sax, "What was the cause of Nietzsche’s dementia?" - Journal of Medical Biography, Vol. 11, февр." 2003, стр. 47-54, рубр. "Patients"):

"Solitude is not painful, it ripens – but you must have the sun as a girlfriend." - "О, самотата не е измъчена, и зрее - слънцето аз имам за приятелка!" (Мой превод.)

"You run too fast! Only now, when you tire, does your luck catch up with you." - "Ти тича твърде бързо - та едва сега, когат" си уморен, късметът смогна да те хване." (Мой превод.)

По някое време Ницше, прославеният вече философ, попитал в своята кротка лудост майка си: "Наистина ли съм писал книги?"


Апологет на моралното здраве

Относно "болния мозък" Ницше съм на особено мнение (което мнение обаче комай съвпада с мнението и на самия Ницше за самия себе си) ... У пращящия от здраве сифилитик Цезар Борджия (и по онова време у всички кондотиери, епископи и обикновени селяни и граждани) авантюризъм и трезвомислие били едно и болният е воистина бил "болен", маргинален. Но днес е нужно да бъдеш болен: за да не си трезвомислещ - та трезвомислещите са днес една средищна напаст. Да, днес е възможно най-здравият да е невям оня, когото зоват "болен"; и
, o, Ницше е най-изтъкнатият пример за такъв болен! "На болестта дължа своята философия", казва той... И защо би могло да го из дълбочина зоват "болен"? Ами защото венцехвали ренесансовата безскрупулност. А венцехвалейки ренесансовата безскрупулност, Ницше венцехвали моралното здраве: то няма общо с университетите.

"Ние изобщо няма да разберем хищното животно и хищния човек (например Чезаре Борджия), няма да разберем и природата, докато търсим в основата на тези най-здрави от всички тропически чудовища и растения нещо "болнаво" или вроден в тях "ад": както досега са правили почти всички моралисти."  (Ницше, "Отвъд доброто и злото", 197, превод Ренета Килева-Стаменова.)

Сократ бил велик учител по себеконтрол на прекрасния и даровит юноша Алкивиад (вж. Плутарх). И ето в що е бил смисълът от Сократ - и въобще, в що е смисълът от учителстването. Но Сократ има и друго "величие", "философско": еманципира ли се учителството спрямо военачалническото, политическото, дипломатическото дарование ("висшите инстинкти") - и изучи ли се в общочовешко нравоучителство (космополитизъм, просвещение) учителството, и - в съответствие - улегне ли пък споменататото дарование, узрее ли в Александър-Македонщина, империализъм, идеокрация, елинизъм, то ние виждаме как всичко това довежда при всеобщото "познание" на Аристотел. И отвежда в по-късни времена до стоицизма и до воина-идеалист, т. е. - в последна сметка - до Вагнеровия Парсифал и романтизма на Карлайл.

"Луций Катилина, който произхождал от знатен род, обладавал голяма телесна и духовна сила, но бил с лош и порочен характер. Нему още от юношеска възраст доставяли удоволствие гражданските войни, убийствата, грабежите и размириците в държавата, които били и неговият възпитател на млади години. Телесно здрав, той понасял до невероятност глад, студ и безсъние. По дух смел, коварен и гъвкав, той притежавал дарбата да лицемери и да се преструва във всичко; алчен за чуждото, прахосник на своето, буен в страстите си, достатъчно красноречив, но малко мъдър. Неговият ненаситен дух постоянно жадувал извънмерното, невероятното, непостижимото... Бил обладан от непреодолимата страст да завладее властта в държавата и не пробирал средства... Този неукротим дух от ден на ден бил все повече и повече възбуждан от недостига на собствените му средства и от съзнанието за извършените престъпления; а тези две злини той бил още повече увеличил с пороците си, за които споменахме вече." (Салустий, "Заговорът на Катилина", 5, превод М. Марков и Н. Георгиева, "Наука и изкуство", 1982.)

В "Залезът на боговете" - "Странстванията на един несъвременник", 45 (превод Г. Кайтазов), Ницше завършва с думите: "Катилина - зародишът на всеки цезар." (Този фрагмент, както и предходният, 44, са може би най-дълбокото, което Ницше е написал.)

Съдбовно сходство при Алкивиад Стари (вж. у Плутарх), Катилина (вж. у Салустий), Чезаре Борджия (вж. у Макиавели), Мазепа (вж. у Пушкин) и младия  Бонапарт (вж. у Бетовен) - естет-политическите завършеци преди епохални културо-исторически трансформации, а именно: космополитизирането на Антична Гърция (Александър Велики, времеразтегляне), Античен Рим (Октавиан Август, през-от посредничеството на Юлий Цезар), Германския Запад (аморфно явление), Русия (Петър Велики) и - най-сетне - Западния човек (стария Бонапарт). Този тип индивидуалност противостои в последна сметка на въобще личностите, етико-политическото начало.

На Микеланджело Буонароти приписват мисълта, че "най-голямата опасност у нас не е, дето би могло целите ни да бъдат непосилно високи, основен проблем при повечето от нас е, че целите ни са прекалено ниски и ги постигаме". Някой би могъл да изтълкува стоически... Но Ницше-Дионисий? О, парадокс! Тъкмо в дръзновено-инстинктивния, иморалния провал на гореспоменатите пет "негодяя" се състои човешкият сюблим, нежели в символиката на Изкупителното успение (Христа). Кантианската свобода - нищо повече от робски блян. ("Кант: или cant като свободен в себе си характер." - Една от Ницшевите непоносимости, спомената в "Залезът на боговете" - "Странстванията на един несъвременник", 1, превод Г. Кайтазов.)



Свидетелство


Лу Андреас-Саломе, в "Моят живот" - "Опит за дружба", ч. 2, мой превод по превода от оригиналния немски на руски на Лариса Гармаш, пише:

“Сред хората, които ни обкръжаваха, имаше представители на най-различни научни области: естествоизпитатели, изтоковеди, историци и множество философи. Философията си бе поставила отколе задача да буни умовете и причина беше особената ментална атмосфера на онова време. Внушителните след-Кантови системи, досами неохегелианството, с всичките му разновидности, крушираха в стълкновение с противоположната духовна тенденция на XIX в., т. нар. “ера на Дарвин”. Но сред онези, които защитаваха позитивистките принципи на обективност и реализъм, се появиха и песимистични настроения: което по себе си представляваше една свръхидеалистическа реакция към всички видове практики на “разбожествяване”. И въпреки това (и тъкмо поради това) на любовта към “истината” бяха принесени действителни, реални философски жертви - един своеобразен героизъм на вид философстващи люде... Скоро смирението пред “истината” отприщи цяла една нова ера на “изповед на смирението”: тези философи, поставяйки колкото може по-ниско човека, изпитваха едно особено чувство на мазохистична гордост. Ала дори и в нашия кръжок, който ту се смаляваше, ту се увеличаваше, не съзнаваха все още, че човекът, чиито сборници с афоризми внесоха в психологията свежа струя – Фридрих Ницше, - ще спечели всемирна слава. И яко невидим воал той покриваше всички нас. Да, не съединяваше ли той възбудените умове! И нима не и душевните му конфликти и психически разстройства, които го подбуждаха да се отдава всецяло на своите търсения, не бяха причината, щото поетическият му дар и тази унищожителна проницателност да се обединят и породят една толкова продуктивна сила! Дълбока следа в интелектуалния живот на онова време (а и на по-късните времена) остави и контрастът, който Ницше по отношение на всички наши приятели се явяваше. Всички бяха съ-гласни в едно – и независимо от различията по основни въпроси, - а именно в изкуственото повишаване стойността на “обективността” на въпросите. И с всички сили се стараеха да разделят у себе си колкото се може по-радикално волята за познание и емоциите и да разглеждат т. нар. “лично” като несъвместимо с т. нар. “научен подход”. А напротив, душевното състояние и личната трагедия у Ницше станаха тигел, в който жаждата за познание прие форма: от огъня възникна едно цялостно творение – Ницше.”
 

Ще разкажа една приказка... Учените принадлежели към грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И факлите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели - понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората - ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката - тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител.

Поетът, казват нашите широкоскроени критици, е лирик или циник: това е по същество поезията - останалото е символизъм. И – за да не липсва класическият тон – не пропускат да добавят, че очите на слепите поети са обърнати към душата. Ала ето какво пише един от алтернативните постмодернисти, а именно Лудвиг Клагес (мой превод по афоризъм 102 от номерацията и англоезичния превод на Джон Картни):

„Поетът преди всичко е визионер и се намира изцяло извън себе си; и скита в дъжда; или линее под изгарящото слънце; или броди из гората; или язди през степта; или върти руля на океански платноход; или притиска в обятията си принцеса. И знае всичко друго, но не и що е самосъзнание и налична физическа реалност. Чува отзвуци от епични битки, рисувайки с втренчен в пращящите съчки на камината поглед. Та неговите видения действително съответстват на физическа слепота! Омир е сляп.”

Метафизиката не е философията: ето за кое дойде да ни рече Ницше. Философията, любомъдрието не (и не бива да) отстранява т. нар. личен живот.  "Мъдростта слага граници и на познанието." (Ницше, "Залезът на боговете", Афоризми, 5, превод Г. Кайтазов.)


Ницшеанският морал


Човекът е силен с принципите си (та иначе е слаб), но трябва да бъде силен тъкмо с инстинкти. (Аргумент: Моралът е онова чисто човешко, което у човека компенсира недостига на тъкмо чисто човешка природа.)

Човекът е "болно животно". Метафизиката е болест. Ницше
се "възпалява" от метафизика.


Неравностоен спор

Двама изключително умни представители на човешкия род - ала всеки от своя тип - завързаха помежду си спор: изпълненият с необятно и достоверно, но идеологически неспоено знание човек застрашително наподобява световния океан - и мие бреговете на всички континенти във всички епохи; а обладаващият един силно ограничен и изопачен, но идеологически споен пакет от знания човек прилича на откривателски платноход - тръгващ от някаква брегова времепространствена точка и навлизащ дръзко в безграничната на шир и глъб стихия.


Зад една измама може да стои друга измама. Но може ли зад въобще измамата да стои измама?! Идеята относно такава (causa sui) измама е "богът". И ето че Ницше се провиква: край на измамите! богът (живителен и насъщен) не би могло да бъде идея (ако и идея над идеите), "богът" е мъртъв ("трансцендентен"), е мъртвилото на мъртвилата!


Заключение


Принципно се оказва (по Кантовия "вечен мир"), че е безсмислено да се воюва; ала нима може (след Кант) да се мисли, че животът може да почива на принципи? И на какво друго основание, освен житейско, бихме могли да имаме към живота своето "трябва"? "И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението." (Ницше, "Залезът на боговете", Предговор, превод Г. Кайтазов.)

Изконният смисъл на войната е тъкмо в обръщане каузата в по-вод, т. е. автентичната "кауза" на войната е увеличаване на мощта (по воля към мощ). И кога духът е най-задълбочен? Ами когато приема, че всяка кауза е едно проектно трасиране на пътя към завоевания (и увеличаване на мощта) ... Но коя е по-фундаменталната истина спрямо истината, че племената воюват, за да се хранят (и оцелеят)? Ами че се хранят (и оцеляват), за да могат да за-воюват (увеличавайки мощта си)! И не случайно е казано: "и преди всичко войната". И изцеление от какво? Ами от идеализма.

Да, Лу Саломе, Ницшевата възлюбена, нарича ницшеанството "свръхидеализъм" - в смисъл и на "след-идеализъм". А и сам Ницше нарича себе си "първия декадент" (на постмодерната епоха) ... "Свръхидеализмът" детронира метафизическия идеализъм, идеализирайки "суровите начала на културата" (мой израз). Та (в политическата визия) утопията бива (при ницшеанството) заменена с архе-утопия (свръхчовека, след-човека в "бъдни праисторически измерения", мой израз). И ето че в този смисъл Ницше е родоначалникът на съвременната херменевтика - чиито наченки са положени с ранното (от 62-ра, Ницше е бил на 18 г.) есе "Съдба и история"... Историографията е хронологична; филологията е тематична. Ницше, с есето си от "Несвоевременни размишления" "За ползата и вредата от историята", полага синтез на историография и филология, т. е. тематична историография = хронологична филология. Т. нар. псевдогенеалогичен квазиметод, който се състои в херменевтично проследяване развитието на идейни топоси (проблематизиране една извечна възможност на митично насъщие, вместо принципиално-изследователско снемане) и с който Ницше ретроспективно обосновава заложената в "Раждането на трагедията" фундаментална динамика Дионисий - Аполон... "С погледа на Ницше направих обзор", пише Освалд Шпенглер в увода към своя magnum opus ("Залезът на Запада"). Политическа естетика!


Моят скромен принос

Ницшевите резюмптивни творби "Залезът на боговете" и "Ecce Homo" се оказват едновременно леки за разбиране и дълбокомислени при вземане предвид гореизложеното.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - ...
31.01.2012 16:44
Популяризирах постинга ти в групата "ми" към вибокс7.
Поздравления за сериозността, която днес някои подминават!
цитирай
2. jmethodius - Много
31.01.2012 16:58
ти благодаря!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jmethodius
Категория: Други
Прочетен: 125855
Постинги: 347
Коментари: 87
Гласове: 306
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. На руски, едно от най-обхватните посветени на Ницше места в Мрежата
2. На английски, едно от най-обхватните информиращи посветени на Борджиите места в Мрежата (библиография)
3. Всички картини на Айвазовски, в хронологичен ред, много добро качество на изображението
4. На български, безплатен и гениално изготвен завършен курс по математика и физика
5. Превъзходен on-line книжовен руско-английски речник
6. За изтегляне, безплатни фототипни англоезични (и немскоезични) стари и много ценни издания, напр. Шопенхауер
7. Чудесен безплатен on-line-курс по електрокитарна теория (на английски)
8. Патристика: с безплатен достъп до великолепни англоезични преводи, събрани по хронология
9. Безплатен графичен on-line-редактор за китарни грифови диаграми
10. Пропедевтика в музикалното електроинженерство
11. Двуезична (лат. - бълг.) електронна библиотека за латинска литература - безплатно
12. Радио (Otto, 256 kbps) - барокова музика
13. Радио (Otto, 256 kbps) - класицистична музика
14. Радио (Otto, 256 kbps) - оперна музика
15. Виртуозната пианистка Валентина Лисица
16. Слаб философ ли е Ницше