Характерно в постмодерността е разграничението ежедневен живот/ културен живот. Но идеята не е да имаш в ежедневния си живот проблеми, спрямо които да се отвличаш ("разпускаш") в културния. Та идеята на постмодерността е, щото - предвид един безметежен ежедневен живот - да се натоварваш и проблематизираш остро и дори конфликтно и войнствено (и най-вече: самоцелно) в културния!... И би звучало цинично това мое изказване, ако не се замислим: кой в нашето съвремие е основният ежедневен "проблем" (т. нар.)? Монотонността, скуката, теготата, отчуждението. И не е мой проблем, че повечето хора не са достатъчно постмодерни и не приемат това (технизирането) за предпоставяща културната насоченост благодат; и че дори сами си проблематизират ежедневието. Без да осъзнават, дето днес социалният живот е необходимо зло и следва да бъде възприеман като плащане на битието данък, че си човек. И сещам се за знаменитото Ницшево есе "Шопенхауер като възпитател". Шопенхауер е първият знаков постмодерен човек: т. е. в неговия живот разделението ежедневие/ култура е образцово проведено. И тъкмо това изтъква в своето есе Ницше.

Да, постмодерността е Царство на гледните точки. Принципът на гледните точки (мн. ч.!) обаче не е "обхващането", а войната! (И, да, гледната точка би могла да бъде право, ала при достатъчно силно единствено число.) И за какво в без-божен свят би било в последна, сиреч висша, сметка всяко пререкание, ако не и за вкус и вкусност? (Споменава Ницше.) И освен ако все още парите са Бог... И кой, божем, ще ги обхване гледните точки? Господ от Небето ли? Или пак бива - повече или по-малко неосъзнато - пласирана иудаистката, неолиберална, толерастка доктрина "интерсубективност": "дето са двама, трима, там съм и Аз"? "Дето всите турци, там и Кьор Асан." "Човек трябва да превъзхожда човечеството със сила, с духовна извисеност, с презрение." (Ницше, краят на предисловието на "Антихрист".)

само, ако човек е в състояние да се самоиронизира до краен предел.

"до краен предел" - не е ли тя да се вземаш наистина сериозно! До краен предел. Маска и налице, и наопаки. Т. е. искреност в позата.

Нещо като скеч комиците.

като онзи несвоевременник Ницше, нежели като скеч-комиците. Скеч-комиците най-прозрачно и прозаично си изкарват хляба с "култура": гмурнати куцо-иронично в злободневието.