"Аз смятам, че еди-какво-си." Да, азът и проектът му, както и семантиката (значението) на "смятам", са центрове на легитимност и могат, на полето на легитимността, да бъдат техни игрови, правилови (дори и правилата да се създават и развиват в течение на играта) "съперници" (или поне алтернативи) други такива центрове. Но не и (в случая) смисълът (нежели значението!) на "смятам" - той е потенциално (и безмълвно) капсулиран в екзистенциалната конкретика на ината и се изявява в (еманира в) интерпретативна претенция (не в интерпретация!), т. нар. "искреност на позата" (искреността на позата обитава в полето на чистата война, бруталната реалност на насилието, боя: нейният личностен аналог е т. нар. "извечно право на мнение, свобода на словото" и пр.). И ето как стоят нещата с непосилността на логическото "посегателство" към ината - ще ни е достатъчна (за вживяване - та въобще илюстрацията не въдворява в радикалната проблема на логическото, а само в отделни, подвластни на логическото казуси), - ще ни е достатъчна за вживяване една кратка логико-гранична беседа (диалог):

          - Здравей. Ще поговорим, без да се позоваваме на верификация, нали?

    - Здрасти. Съгласен съм. Нека поговорим спекулативно. Но знай, че съм правдивец.

          - Правдивец ли? Хм, може да ме лъжеш, но може и да не ме лъжеш.

          - Хей, нима не ми вярваш? Тогава да не се усуквам, а направо да ти река, че съм лъжец; да, аз съм един лъжец!

          - Ако си лъжец, ще рече, че и тъкмо сега ме лъжеш; но пък ако ли наистина, както одеве рече, си правдивец, то, да, дори не би ме лъгал и за правдивостта си.

          - Твърдя: лъжец съм. Или ще ми повярваш, или не.

          - Човече, това е едно инатливо голословно твърдение - ти по същество не знаеш какво говориш.

           - А ти откъде знаеш, че не зная какво говоря?

         - Откъде зная ли? Ами заявката ти не почива на каквато и да било възможност за логически съгласувано знание.

          - О-хо, разбирам! И не ми остава сега в твое опровержение нищо друго, освен да продължавам от цялото си същество да ти се инатя.

          - Не, няма да ти се удаде да ми се инатиш; и прекратявам разговора!
          (Тук достигаме границата на арената на сбиването. Мнозинството се бият за кауза или пък панически, или поради засегнатост, но някои пък - позитивно настроените - се бият, понеже ги сърбят ръцете.)

           Тълкувание

          1. Глупост и инат. Високият интелект също има своя глупост, а глупостта - своя гениалност. Интелектуалната глупост се състои в чистата логическа спекулация, а гениалността на глупостта - в наивната верификация... И възможно ли е да се състои познавателно (сиреч: извън глупостта) инатът?

          - 1.1. Инатът предвид глупостта на високия интелект. Интелектуалното глупаво решение би се състояло понастоящем в следното питане (към заявяващия се "аз съм лъжец"): "ако (нека предположим: понеже все още не те знаем)... ако ти би бил лъжец, би ли си признал, че си лъжец?". Лъжецът, лъжейки, ще отговори с "да", а правдивецът, казвайки истината - с "не". И единствено при подобно диалектическо, обуславящо в двойното лъжене, "лъжене в лъженето" ("отрицание на отрицанието"), питане заявлението "аз съм лъжец" може да бъде собствено логически изобличено в истина или отхвърлено в лъжа, а инатът - обезсилен. (Ето приноса на Хегел в логиката. И ето в какъв смисъл Шопенхауер отявлено нарича този философ на философите глупак.) И ето как глупостта снема в отчуждаване ината.

          - 1.2. Инатът предвид гениалността на глупостта. На интелектуално глупавия въпрос "лъжец съм; но щом съм лъжец, ще рече, че и тъкмо сега те лъжа (че съм лъжец) и всъщност съм правдивец; но пък ако ли действително съм правдивец, то не бих те лъгал за правдивостта си (и рекъл, че, видиш ли, съм лъжец); е, заявявайки че съм лъжец, лъжец ли съм или правдивец?" гениалният глупак ще зададе простоват контравъпрос от рода на: "ти, като те виждаме сега всички, крастава жаба ли си?" - и според отговора (и в проста съпоставка с очевидността) ще отсъди "истина" или "лъжа", без повече да се вълнува от ината на събеседника си. И ето как глупостта снема в отчуждаване ината.

          - 1.3. Инатът предвид отявлената принципност. Хм... Че ако някому, за когото уж се знае, че е или завършен лъжец, или завършен правдивец, но който инатливо твърди, че е лъжец, бъде зададен следният едновременно собствен и трансцендиращ въпрос: "лъжецът лъже ли?", то глупостта (и в наивно-верификативния, и в спекулативно-логическия неин модус) би била избегната. Т. е. ако се подходи от принципна позиция... "Аз съм лъжец - лъжецът лъже." - Хм, право казва и наистина си вярва, че е лъжец (отчаяно да искаш да бъдеш самия себе си.) "Аз съм лъжец - лъжецът не лъже." - Хм, лъже; и дотолкова не вярва в себе си, та за целите на собственото си самозалъгване се нуждае да убеди другия в обратното на себе си (бягство от отчаянието, че не си себе си.) От Кант към Киркегор. (Та колчем събеседникът отвърне с "не зная дали лъжецът лъже", то мигом изстъпва уличаващата в глупост контра: "а тогава в какъв смисъл заявяваш, че си лъжец?". И ето как глупостта снема в отчуждаване ината.)

          2. Инатът и истината. Инатът не може да се логически състои (а не и отчуждително да се снеме) иначе, освен в саморазтрогването си (т. нар. "добра воля"). И бе изведено (в т. 1) доказателството, че не и глупостта кореспондира адекватно с ината; и не ней е посилно да го застави към саморазтрогване, а на принципността (инатът заслужава насреща си принципна позиция, а не пренебрежение). И все пак, с цената на мълчанието инатящият се, удържайки насъщието, би могъл да отстои пред лицето на принципността неопределеното си логическо състояние и отказа си да бъде същностен, а сетне - валидиран и откритикуван. И нито ще отговори, нито ще поднови своята заявка ("аз съм лъжец"). Истината (ἀλήθεια, гр.) възприсъства и остава открита в своята скритост (вж. изобразяващите стари обувки Ван-Гогови платна). Ала не остава език! (Драмата на Хайдегер.)

          3. In Nomine Satanas ("в името на сатаната", псевдолат., постмодерна игрословична латинизация, имитираща превод от гръцки, и игра на думи от In Nomine Domini). - Демоничното е възприсъстващата в контекста на възможността на Христа (Словото!) безпредпоставена (безднено паднала) истина (вж. гравюрите на Блейк и Гюстав Доре). "Сатана" сега е името на еманципацията от Христа, преодоляване възможността на Христа. Сатанизмът е философия, чийто основен въпрос е въпросът за Сатана, въпросът за еманципацията на демоничното... И в трите случая се предполага, че изпитващият разграничава истина от лъжа, но само в третия принципното положение "лъжецът лъже, а правдивецът не лъже" е експлицирано (та в първите два то се съдържа имплицитно: във втория имплицитността е наивна, а в първия - спекулативна). В последвалото твърденията (от диалога) "аз съм правдивец" (теза) и "аз съм лъжец" (антитеза) мълчание (синтеза) изпитваният (демоничният: доколкото е животрептящо възправен пред мъртвия бог, принципа) отстоява докрай отказа си да попадне в контекста на познанието (критериалното различаване истина от лъжа). Пред живота, възможността на Христа, демоничният не признава: "Господи, грешен съм, подвластен съм на познанието, соковете от вкусения от Адама плод текат и у мен", нито отрича Христа, а „адекватно” (автентично на ситуацията) заявява: "Иисусе Христе, аз съм Ти равен, ако и да съм просто правописна грешка в Божия промисъл; и ей ме на, та Ти няма как да ме изправиш; аз оттук насетне нехая за Теб". Ословесено мълчание в името на Сатана - едно музикално-речитативно мълчание, една черна меса, житейско спасение  в контекста на мъртвия бог. Инатящият се се озлинява. Мислещата тръстика избуява в Игдрасил. Светът обаче - пише (в края на студията си за Киркегор) покойният вече Исак Паси - е все-таки устроен по Хегел, не по Киркегор. Естет говори за "устройство на света"! Или: иудей-марксист говори за Хегел?

          Самата схема (постановка) "аз смятам, че еди-какво-си" - да, самата тази формална постановка е продукт на "фалшивото съзнание". "Аз смятам, че еди-какво-си" - да, тази заявка не казва в прав текст, но казва във формулировката на "фалшивото съзнание".

          Край на "хубавата" музика и просветно-наставленческите приказки за „интерсубективен” личностен плурализъм! One of the aspects of electricity is: let guitar be violin (англ., един от аспектите на електричеството е: нека китарата бъде цигулка)!